В памет на педагога Георги Кънев
„Делник“ публикува интервю, правено с педагога Георги Кънев за неговия 90-годишен юбилей
– Как се чувствате в навечерието на Вашата 90-годишнина?
– Деветдесет години са миг от вечността, но за един човешки живот те са немалък период от време, време за равносметка. Това са години на радости и скърби, на успехи и несполуки, на амбиции и постигнати и непостигнати цели.
Връщайки се назад в годините, трябва да споделя, че съдбата е била твърде снизходителна към мен. Като изключим спохождащите ме здравословни проблеми с всяка от последните години, заболяването на съпругата ми Динка, намирам, че все пак трябва да съм благодарен на живота, на постигнатото в личен, професионален и обществен план. Според Волтер „За глупака старостта е бреме, за невежия – зима, а за умния човек – златна жътва“. Моята жътва сега е щастието на моето семейство – съпруга, деца, внуци, правнук, почитта, уважението и обичта, които изпитвам при срещите ми с десетките и стотици мои колеги и приятели, хилядите ученици, минали през училищата, в които съм работил.
-Целият Ви професионален път преминава като педагог. Какво беше най-ценното на образованието по Ваше време?
– Преди оглавяването от мен на у-ще „Хр. Смирненски“ бях учител, възпитател, зам.-директор в 4 други училища. Така че моето формиране като педагогически ръководител е било последователно в педагогическата йерархия. Впрочем като става дума за професионалния ми жребий следва да отбележа, че професионалният ми избор е бил още след моето раждане. Денят преди моето раждане е погребението на моя чичо Георги, учител в родното ми село, обичан от родители, роднини, ученици, а и от цялото село. При раждането ми, дядо ми Къньо в мъката си се обръща към баща ми с думите „Георги се роди отново и той трябва да стане учител“. С това внушение още от раждането аз раснах и знаех, че това е моето призвание и не мислех за друго поприще в живота. Като учител, възпитател, директор аз имах щастието да работя във време, когато се ценеше учителския труд, когато на учителя се гледаше с респект и уважение.
– Кой е най-яркият Ви спомен като директор на ОУ „Хр. Смирненски“?
– Като директор на училище „Хр. Смирненски“, на което аз положих основите, са ми най-хубавите и незаличими спомени. Много са хубавите моменти. Всяка от тези 25 години е оставила свой отпечатък.
Няма да забравя първата учебна година със сформирането на нов учителски колектив. Това бяха в по-голямата си част млади и ентусиазирани хора, стремящи се да се докажат по най-добрия начин. Повечето от тях заедно с мен не надхвърляха 35 години.
Запомнящи са моментите на задружни сбирки и тържества, организирани от Съюзната организация при честване на национални празници, на рождени дни на колеги, тържествени вечери за посрещане на новодошли и изпращане на излизащи в пенсия учители.
От всички хубави спомени, обаче, с умиление си спомням юбилейните тържества около 24 май 1988 г., по случай 25-годишнината на училището, когато придойдоха всички учителствали преди това тук, много бивши наши ученици, вече израснали и създали си име в обществото, а също така и най-отговорните ръководители на града. Тържествено бе открит тогава и паметника на патрона на училището.
Щастливи моменти преживяхме всички, когато училището, отделни учители, или ученици получаваха награди и отличия за постигнати високи постижения.
– Какъв е най-големият недостатък в образованието сега?
-Аз излязох от образованието година преди 10.11.1989 г.
Както във всички области на живота, и образованието не бе подминато от тоталния срив. Не се получи приемственост на добрия педагогически опит, създаван през годите. Трудът на учителя, отношението към учителя и училището от страна на обществото, на семейството, а от там и от страна на учениците, се обезцениха.
Образованието изгуби всички добри традиции, освен смешните заплати.
– Как ще коментирате факта, че може ОУ „Хр. Смирненски“ да бъде закрито през следващата учебна година и да бъде слято с ОУ „Димчо Дебелянов“, бившето „Данчето и Митошка“, ( б. р. училище „Хр. Смирненски“ все пак беше запазено)?
– Тази идея посрещам с огромно съжаление и огорчение. Ще остане в спомените ни, в спомените на хилядите бивши ученици името, постиженията, всичко сътворено от десетки и стотици учители, които създаваха имиджа, авторитета на едно от най-големите и елитни за времето си училища.
Тук освен обективните причини, произтичащи от демографския срив, специално за у-ще „Хр. Смирненски“ за колосалното обезлюдяване и намаляване на броя на учениците през изтеклите години роля изигра и субективният фактор на доскоро управлявалото училищно ръководство. Това най-добре знаят останалите все още там малцина учители. Един пример от миналото: през учебната 1984/85 година тук огласяваха класните стаи 1366 ученици от първи до седми клас, разпределени в 39 паралелки (с по близо 40 човека в клас тогава) обучавани от 65 учители.
Трагично малкият брой ученици води до непредсказуемото бъдеще на училището.
– Съвременник сте на три епохи от българската история – преди 9.09.1944 г., след това и на демократичните промени след 10.11.1989 г. Лесно ли се адаптира човек към такива глобални промени?
– Аз действително съм един от малцината живи, преживели три обществени строя.
На 9.09.1944 бях вече юноша и не само че помня, на тази възраст вече бях активно „впрегнат“ във всички селскостопански дейности. Наравно работех на полето заедно с баща ми и по-големите ми сестри – в т.ч. оране, копане, жътва, вършитба, сеитба и т.н. Тази трудова закалка от малък е била предпоставка за по-нататъшното лично и професионално развитие.
В т.н. „период на соца“ (социализма) аз вече възмъжал учех, работих според знанията, силите и възможностите си. Всъщност това е и най-пълноценният и плодотворен период от битието ми. Тогава създадох семейство и се родиха двете ми деца, продължавах да се уча в движение.
Не е без значение, че в този период за създаване на благоприятни условия за развитието ми беше спокойната семейна обстановка, заслуга на съпругата ми Динка, която също е учителка.
С много вдъхновение и ентусиазъм работих като директор през тези 25 години. Многото успехи и награди на училището ме вдъхновяваха и импулсираха. С труда на учители, родители, училищното настоятелство коренно се преобрази материалната база, облика на сградата, двора, парка, спортния комплекс – условия и предпоставка за все по-добри учебно-възпитателни резултати.
Годините минаваха. Ежегодно на 15. 09 училището отваряше врати за своите питомници. Тук те каляваха ум и мишци, израстваха физически и интелектуално, набираха знания и опит. Идваха и си отиваха като големи птичи ята нашите ученици. Основната част от тях благодарение на добрия старт на основното училище завършиха елитни средни учебни заведения, а след университетското си образование постигнаха завидни професионални успехи. Те са много, те са нашата гордост, но не мога да не спомена имената на някои от тях като професорите Глеб Хайнацки, Иван Гочев, Донка Накова, Пламен Мишев, Пламен Симеонов, лекарите д-р Ивета Тошева, д-р Емил Милков, д-р Мариана Дучева, д-р Пламен Димов, д-р Данаил Попов, д-р Диманов, депутатите Петър Кънев, Волен Сидеров, Александър Стойков, Светослав Тончев, Иван Чолаков, бившия министър на транспорта Кристиян Кръстев и мн. други.
Обществеността по достойнство ценеше нашия труд. 16 от учителите в този период в т.ч. и директорът получиха високи правителствени отличия.
По време на демократичните промени вече като пенсионер се старая да си осмислям ежедневието си в т.ч. със срещи на по чаша кафе с бивши колеги, приятели, четене на книги, следя по медиите новините в страната и по света. Не пренебрегвам семейните си задължения по снабдяване на домакинството. За продължаване на добрите отношения между бившите учители – сега пенсионери по моя инициатива всяка година в първия неделен ден на септември организираме среща на по чаша кафе и сладки приказки за домочадието, за славните учителски години. На някои от тези срещи идват да ни поздравят и бивши наши ученици.
– Кои бяха добрите и лошите страни на различните епохи, как ги усетихте вие?
– На този въпрос отговорих до голяма степен в казаното по-горе. Разликата преди всичко е в отношението към отговорността. Имаше я и я няма.
– Какво е най-голямото Ви удоволствие като баща?
– За бащата и за родителите изобщо няма по-голямо щастие от това да вижда постигнатите успехи на своите деца – резултат от полаганите грижи и семейно възпитание. Може би поради това, че децата ни – Петър и Ваня, раснаха в учителско семейство те бяха прилежни и ученолюбиви деца. И двамата завършиха с пълно отличие и златни медали, и двамата днес са инженери – Петър завърши инженерство в Полиграфически университет в Москва, Ваня в Университета по хранителни технологии в Пловдив, а по-късно и магистратура в СУ. И двамата успешно се реализират в живота. Създадоха прекрасни семейства с прекрасните ни снаха Неви и зет Ники, дариха ни с още по-прекрасните внуци – Галя, Жоро, Ема и Стефко, а от седем месеца имаме и лъчезарния правнук Кристиян – син на внучката Галина и зет ни- Христо. Какво по-голямо удовлетворение за родителите от това?
– Вярно ли е твърдението, че внуците радват повече от децата? С какво тяхно постижение се гордеете?
– Вярно е това твърдение. Имаме 4 прекрасни внуци и един правнук, както казах, който много обичаме. А и всички те са много обичливи деца. Галя завърши икономика в СУ „Св. Климент Охридски” и Американския университет. Работи в НЕК. Тя ни ощастливи с правнука Кристиян.
Синът на Ваня – Стефан завърши през 2017 г. с отличие Първа немска гимназия и е студент мехатроника в Карлсруе, Германия. Децата на Петър- Жоро и Еми завършиха в Англия с магистратури Жоро по мениджмънт, Еми – психология. И двамата много успешно се реализират във фирмата на баща си. Доказват се чрез иновативни решения, съвременни технологии и успешни проекти.
Между впрочем един от проектите на Жоро с негов колега е единственият в света стикер – протектор на банкови карти – скимпрот, предпазващ от копиране на данни при използване на банкомат. Как да не се гордеем с такива внуци?
– Роден сте точно на 14 февруари, който винаги е бил празник на виното, а сега вече и на любовта. Кое от двете е по-важно?
– Ами от стари времена българите тачат християнския празник Свети Трифон Зарезан. Празник на лозята и виното, празник на веселието, предвестник на пролетта. Това аз помня от своето детство. Макар че празникът на любовта Свети Валентин е католически празник и е привнесен отвън в по-ново време, то той за младите и влюбените също намира своето оправдание.
– Кой е най-важният житейски урок, който научихте?
– Отговарям с три афоризма:
- Колкото повече живее човек, толкова по-добре разбира живота.
- Старостта не е най-добрият период от живота, но пък тя дава възможност да се живее по-дълго.
- Лошото на старостта са спомените по младостта.
На снимката: Учителският колектив на ОУ „Христо Смирненски” през юбилейната 1988 година
Интервюто е правено за 14.02.2018 г.
