В образованието и културата са нужни премислени реформи

Ваня Добрева, народен представител:

Ваня Добрева е родена на 20 юли 1965 година в София, дъщеря е на родения в Ямбол критик Чавдар Добрев. Завършила е НГДЕК „Константин Кирил Философ“. През 1990 г. се дипломира като магистър по „Българска филология“ в СУ „Св. Климент Охридски“. През 1996 г. става доктор на филологическите науки. От 1990 г. е редовен асистент, а от 1999 г. е главен асистент в ЮЗУ „Неофит Рилски“ в Благоевград. В правителството на Сергей Станишев е зам.-министър на образованието. Депутат е в 41-то и 42-то Народно събрание. В момента е председател на Комисията по образование в парламента и член на Комисията по култура и медии.

– Защо този закон за училищното образование е толкова проблемен, че три правителства не могат да го приемат? Започна го още правителството на Сергей Станишев, в което вие бяхте зам.-министър на образованието, не успя да го прокара и правителството на ГЕРБ, не е ясно дали и това правителство ще успее.
– Правителството, в което министър на образованието беше Даниел Вълчев, подготви една стратегия въз основа на анализ на образователната система, който беше характерен за 2006 – 2009 г. По времето на кабинета на Станишев в парламента беше внесен законопроект в края на мандата и не остана технологично време, за да бъде приет законът. Не бих могла да кажа какво забави правителството на Бойко Борисов, че да влезе законопроектът в пленарна зала чак 2012 г., година преди редовните парламентарни избори. Самият законопроект след извънредните парламентарни избори беше депозиран в Комисията по образование и наука към 42-то Народно събрание на практика с почти никакви редакционни бележки. Този законопроект съдържа няколко много важни концептуални моменти, които предизвикаха много активна обществена съпротива. На първо място няма съгласие в обществото затова дали частните училища да бъдат субсидирани и да бъдат подпомагани с обществени средства. Това предложение дойде в момент, в който правителството на ГЕРБ рязко намали бюджетните средства, които държавата отделя за образование. Второто предложение, по което също няма съгласие в обществото, е дали 4-годишните деца следва да бъдат подложени на задължително образование. Независимо, че има голям процент билингви (деца с различен майчин език), които би трябвало да усвояват българския език в по-ранна възраст, включително и битови и социални умения, такава задължителна норма за образование на 4-годишните, се оказа не особено приемлива. Първо, защото няма материални условия, второ, което е по-важно, защото се пренебрегва конституционната роля на семейството и на родителите. Между другото, тези методи да бъдат вкарани от най-ранна детска възраст децата в такъв тип образователни институции, са характерен подход за тоталитарните общества, които унифицират човешката личност. Този въпрос предизвика бурни реакции от страна на гражданското общество и най-вече от страна на родителски организации. Следващият проблем засяга виждането, за мен необяснимо – за закриването на математическите гимназии. Не виждам какъв е смисълът от разрушаване на национална традиция, която е дала добри резултати. Разбира се, тук ще спомена и занижената роля на учителя, промяната на понятието „учител” с едно по-общо абстрактно понятие, с което също не е ясно какво се цели, като „педагогически специалист”. Не особено ясния преход между отделните степени и възможност на детето да се ориентира и да сменя своите предпочитания. Така че за този закон първо времето беше много кратко, второ колегите от ГЕРБ не се съобразиха с общественото мнение и някак си инатливо застанаха зад собствените си предложения.
– Какво се случва все пак сега с този законопроект?
– В момента изчакваме Министреството на образованието и науката да предостави анализ на образователната система. Защото, знаете ли, за 25 г. преход се оказа, че ние сме разрушили един модел, който в момента е много проспериращ в света, в държавите, сочени за образователни първенци като Сингапур, например. Това са различните видове училища. Ние създадохме само един вид училища – постъпва детето в първи клас и единствената възможност да завърши е гимназия – хуманитарна или професионална, и след това университет, той няма други възможности. Гъвкавите системи на образование предполагат различни форми, различни видове училища, различен изход от образователната система, връщане в образователната система, т. нар. система за учене през целия живот. Ние се опитваме да създадем образователна система веднъж завинаги.
– Този проектозакон, след като престоя толкова време, не е ли остарял?
– Според мен е променена кардинално и самата ситуация. Фактът, че 2012 г. вече Програмата за международно оценяване на ученицитe – PISA, показва, че проблемите са социално-икономически в България. Това означава, че формите на образование, които трябва да решава един закон, ако въобще се стигне до него, са да преодоляват тези различия между регионите, между отделните училища. Това е много тежка констатация.
– Как новият проектозакон ще избегне дефектите на делегираните бюджети, които доведоха до порочната практика училищата да задържат ученици на всяка цена, заради парите, които носят в бюджета. Как ще се избегнат и тарикатлъците – резултатите от националните изпитвания да не са реални, а „подпомогнати” от учителите? Ние имаме лошата практика да опорочим всяка добра идея. Има ли механизми това да се избегне?
– Не случайно посочих и винаги констатирам с много голяма болка, че българските правителства нямат последователна политика в областта на образованието. Дали образованието е приоритет, се вижда от финансовите измерения. Това е едно от нещата, по което мисля, че всички сме постигнали съгласие, че образованието следва да бъде национален приоритет. Ако това е така, то отделните правителства не бива да съкращават рязко средствата за образование, защото тогава се получава, че нито една мярка, нито едно законово предложение не може да бъде вкарано в действие, защото просто няма финансово измерение и тогава всъщност започват тези хитрувания, които се явяват като реална необходимост за оцеляване. Трябва, разбира се, да имаме национално външно оценяване, но може би резултатите следства да бъдат обобщавани. Пожелавам си политиците по-стратегически да мислим и то най-вече в областта на образованието. Да можем да анализираме ефектът от една или от друга мярка, за да предприемаме правилните решения. Делегираният бюджет основата му трябва да бъде качеството, а качеството трябва да можем да го измерваме. Няма как да го измерим и няма как да го подпомогнем, ако финансово не обезпечим системата.
– Имаме ли ресурса да усвоим средствата по новата оперативна програма за наука или отново сме неподготвени – навлизаме в програмния период, а програмата не е готова?
– Това беше една от първите задачи на сегашното Народно събрание и най-вече на екипа на проф. Анелия Клисарова – тази програма да бъде подготвена и да бъде факт. За съжаление тя доникъде не беше стигнала при предишното правителство, така че дължим благодарност на екипа на министъра, на зам.-министъра, който отговаря по тези въпроси, както и на останалите зам.-министри и на всички, които са работили по тази програма – образователни дейци, професори, представители на академичната и на научната общности. Благодарение на тях тази програма вече е на вниманието на ЕС. Сроковете бяха изключително кратки и затова след сформиране на правителството  екипите не са спирали да работят по програмата. Стискам палци от септември тя да стартира. Имаме капацитет, определено, темите са такива, че наистина се надявам да подпомогнат образователната система. Надявам се ние да започнем да оценяваме ефектите, защото винаги предпочитаме да кажем какво се случва предварително, а не какъв е ефектът от една или от друга мярка.
– Каква е позицията ви за промяната в Наказателния кодекс, която касае културните ценности и за която акад. Светлин Русев твърди, че всеки колекционер е потенциален престъпник?
– Това е един дебат, който стартира от известно време, той все още не е на вниманието на Комисията по култура и медии. Аз се надявам в най-скоро време да се чуят аргументите „за” и „против” и да бъде мотивирано въобще защо такава мярка е необходима. В никакъв случай не бива да се стига до там, че един човек, който притежава културни ценности, задължително е мощеник и задължително е крадец. Едно ново явление в нашето общество е, всеки, който прави нещо добро за обществото, да го наричаме мошеник, корумпиран и крадец. Мисля, че с тази практика трябва да се свърши веднъж завинаги. Трудно е, но трябва да скъсаме с нея.
– Приключи ли успешно културната реформа? При този министър по-малко чуваме за драстични промени в културата. Наместиха ли се пластовете в тази сфера?
– Знаете ли, че и аз започнах да се плаша от думата „реформа”. Образованието и сферата на културата е добре реформите да ги правим много бавно и много премислено. По-добре нищо да не правим в интерес на истината, но да знаем всяка стъпка докъде ни води. До края на април министърът на културата обеща пред Комисията за култура и медии, че ще върне взетия по незнайно по какви причини паметник на Никола Вапцаров, дело на големия, световния скулптор Николай Шмиргела, на старото му място на постамента в центъра на София. Надявам се, че тези културни ценности, които наистина ни представят пред света, няма при поредния министър да бъдат хърлени в някакъв заден ъгъл, чупени или нарисувани. Трябва да пазим културната памет, защото ние не само трябва да се гордеем с културата на България, която е на 1300 г., но и да знаем, че като съвременници имаме дълг към бъдещето. А бъдещето винаги е свързано с опазване и почит към онова, което е направено преди нас.

Интервю
на Диана Иванова