В Америка има много крайности

OLYMPUS DIGITAL CAMERAИнтервю с Дженифър Стрейър, учител по английски език в ГПЧЕ”Васил Карагьозов”:
Дженифър Стрейър е родена във Вашингтон, но израства край градчето Хейстингс, щата Небраска.Завършила е Университета в Индиана. Спечелила е стипендия „Фулбрайт” и от началото на тази година е учител по английски език в Гимназията с преподаване на чужди езици”Васил Карагьозов”. Има подчертан интерес към културата и историята на Балканския регион и затова е избрала да преподава за една година в България. Хобито и е да свири на саксофон.
   От месец май 2013 г. е семейна.

– Дженифър, откъде тръгна вашият живот?
-Аз съм израснала в щата Небраска, там имах много спокойно детство. Израснах с баба си и дядо си в една малка ферма в покрайнините на град Хейстингс. Това градче е с около 2000 жители. Първото училище, в което ходих, бе сграда с две класни стаи.
Там учих от началото на детската градина до 8 клас. Общият брой на учениците беше около двадесет.
– Това донякъде ми напомня за училищата по време на българското Възраждане. Една пасторална обстановка…
-Да, мисля, че разбирам за какво говорите. Баба и дядо отглеждаха добитък, сено, соя и царевица. След 8 клас аз продължих да уча, вече в града, в гимназията, там имаше около 250 ученици. Завърших в клас, в който бяхме 50 ученици. Толкова ученици са твърде много за една паралелка по американските стандарти.
– Това, че сте израснала като дете в място със съвсем малко хора, създаде ли ви комплекс за малоценност?
-Не точно комплекс за малоценност. Понякога обаче изпитвах малко ревност, защото учениците от по-големите градове имаха по-големи възможности. Но мисля, че в някои отношения, точно поради факта, че израснах в тази ферма и че не съм имала такива възможности като другите ми връстници, аз пък се възползвах от тези предимства – това ме накара да полагам по-големи усилия. Особено в колежа и в университета.
-А обучението ви в колежа и в университета за вас безплатно ли беше?
-Когато бях в колежа, там се плащаше, той беше частен. Но в много отношения имах късмет, понеже получих стипендия за обучението си в Университета в Индиана. А в колежа получих средства, за да се занимавам с музика.
-Вие какви различия и какви прилики виждате между обучението в българските училища и тези в САЩ?
-Виждам, че тук училищата нямат толкова големи финансови възможности, колкото в Америка. Разполагат с по-малко технически средства. Но мисля, че това, което прави едно училище такова, без значение на кое място е по света, е връзката между учители и ученици. И това, което аз виждам сега, в ямболската езикова гимназия, в сравнение с моето училище, отношението е подобно.Обаче ми прави впечатление е, че в САЩ през последното десетилетие родителите имат по-голям контрол върху училищата. А това, според мен, не винаги е толкова добро, защото някои родители се намесват твърде много. Това тук не го забелязвам.
–  Намесват се, а нямат нужната компетентност?
– Те се опитват най-вече да оказват натиск в САЩ. Твърде много се намесват в образованието на своите деца. Понякога и във връзка с дисциплината. Родителите трябва да проумеят, че това е задължение на училището. Родителите трябва да имат някаква роля в училищните работи, но наистина понякога прекаляват.
– Да, разбрах ви, мисис Стрейър. Кажете ми, как стигнахте до решението да дойдете в България? Вие печелите стипендия по програмата „Фулбрайт” и доколкото зная, стипендиантът си избира държавата, в която да отиде?
– Точно така е. Аз кандидатствах с намерението да дойда в България. Интересувам се от Балканския регион, особено от неговата история и култура. Това е част от изучаваното от мен в Университета в Индиана. За съжаление, там не се предлагат курсове за български език и култура. Наскоро се занимавах с история на Югославия, миналото лята прекарах известно време в Загреб, Хърватска. Но исках да науча повече за България и вместо да кандидатствам за Босна или Хърватска, реших да дойда тук.
– Сигурно знаете, че Балканите се наричаха някога барутния погреб на Европа. Но имате щастие, че напоследък нещата на Балканите са относително кротки.
– Да, имам представа. Моят баща е служил в армията, свирил е на тромпет във военния оркестър по време на конфликта между Сърбия и Косово. Баща ми е бил разпределен в Сараево. Тогава аз бях в осми клас, бях доста объркана на тази възраст и не разбирах какъв е този конфликт. Моите учители също не разбираха този конфликт и никой не можеше да ми помогне да се ориентирам. Именно това ме накара да проявя интерес към Балканския регион.
– Какво точно представлява щата Небраска? Аз прочетох нещо за него, но е друго да се чуе от вас.
–  В Небраска няма планини и хълмове, тя е изцяло равнинна. Поне за мен, най-хубавото нещо в моя щат, е залезът. Когато бях в колежа, имаше студенти на разменни начала – от Ирландия, от Германия, от Русия, от Австрия и всички те казваха, че не са виждали такъв залез. Типичният живот в Небраска е животът във фермите.
– А какво представлява Университета в Индиана?
– Около 3800 студенти учат в него, аз още не съм завършила напълно образованието си в него. Така че аз преминах от училище с две стаи с по 25 ученика, в Университет с близо 4000 студенти.
– Един ваш сънародник пише следното: ”Но вие дори не знаете къде отивам. Няма значение, важното е да тръгнеш за някъде”. Близък ли ви е такъв поглед към живота?
– Да. Имах един ръководител на оркестър преди време и той ми каза :”Това е твоят свят. И живей в него!”. Аз мислех, че той е луд и не разбирах какво иска да каже. Но след това помислих върху думите му и разбрах, че той е напълно прав. Че трябва да изучаваш своя свят и трябва да преследваш своите мечти. И да опитваш нови неща.
– Сънародникът ви, който цитирах бе Стайнбек. Харесвате ли го?
– Познавам някои от неговите творби, но не толкова добре, колкото би ми се искало. Той често е цитиран и наистина е много дълбок.
– Интересувате ли се от процесите в американското общество и какво ви харесва в тях и какво не?
– Първото нещо, което бих казала за обществото в Америка е, че има много крайности. Моите ученици, например, имаха информация за САЩ най-вече от филмите. Аз им казах, че това, което виждат във филмите е само малка част от обществото. Това, което те са видели от филмите за тийнейджъри най-вече, дава неточна представа за САЩ. Нещата не стоят така, както е в киното. Има хора, които са твърде скромни, има с огромни претенции, има и всички останали разновидности, между тези крайности. Има хора, чиито семейства живеят в Америка още от 18 век, има и такива, които току що са пристигнали. Това, което ми харесва по отношение на Америка е, че имаме тези динамични групи и в по-голямата си част се разбираме добре помежду си. Това не означава, че няма проблеми, не сме идеалната страна, но най-често тези различни групи съжителстват мирно.
– Няма идеална държава. Няма и да има. Това е една утопия и като всяка утопия, тя е неосъществима. Кажете ми как протича един ден в американските гимназии?
– Започваме сутрин около 8 часа, след това има часове до 15,45 ч. Но не всички часове са академични. Можеш през това време да се занимаваш с изкуство, с музика, да работиш с дърво, да заваряваш. Това е една от разликите между вашата и нашата образователни системи.
– Тези, които ще стават заварчици или пък ще имат някакъв друг занаят, колко време учат в гимназията?
– Те завършват с останалата част от класа, но не продължават образованието си в колеж. Могат да бъдат обучавани по някаква програма една или две години.
– Да се насочим към Ямбол. Разбрах, че имате вече представа за ястията тук. Какво ви харесва? Знаете дума шкембе чорба…
– Да, научих я, тя беше една от първите български думи, свързани с храната. И много ми харесва чорбата. Харесвам и шопската салата – това е класика. Обичам и пълнени чушки със сирене.
– Казахте, че шопската салата е класика. А обясниха ли ви, че за да е тя истинска класика, трябва да има една ракия към нея?
– Това го бях чела в книга. И го опитах вече, наистина е добре.
– А баница?
-О, да! Бюрек!
– Между другото, мисис Стрейър, тази година реколтата на грозде в Ямболския регион бе чудесна. И в едно от нашите градчета, Стралджа, са решили да не продават, а да си изпият сами по един-два тона вино и ракия. Така че ви препоръчвам да видите какво представлява Стралджа през зимата.
– Може би ще ви послушам и ще отида в това градче.
– 14 февруари е една свещена дата за българите. Но не защото е Свети Валантайн, а защото е Трифон Зарезан. И понеже ние сме много хитри, се веселим и на двата празника. Това само за сведение, вие ще го видите сама. Да станем пак много сериозни. Има ли президент от по-далечната или от по-близката история на САЩ, от който да се възхищавате?
– Трудно ми е да кажа, но винаги съм била силно впечатлена от Линкълн. Също и от Бил Клинтън.
– И той е саксофонист-като вас. В България с голямо вълнение следяхме процедурата по неговия импийчмънт, както и любовната история с Моника Люински…
– Много противоречиво беше. Аз не се гордея с това, което той е направил, но това си е неговия личен живот. И мисля , че въпреки това, той беше лидер, който наистина работеше добре.
– Така е, Бил Клинтън имаше много привърженици и сред българите, гостува в София и тогава заяви, че вярва в настъпването на българската пролет. Която обаче така и не настъпва. Всъщност, вие аполитична ли сте?
-Имам отношение към политиката, дотолкова доколкото редовно гласувам. И се опитвам да съм информирана за това, което се случва. Но не само в Америка, във федералното правителство, а и в отделните щати. Много хора на възраст между 18 и 30 години гласуват само на президентските избори, но не и в местните. Това не е добре, защото именно местните власти са тези, правещи повече за града, за щата.
– В последните години някои анализатори твърдят, че САЩ вече не е страната на неограничените възможности, че не е възможно да тръгнеш от нищото и да постигнеш големи успехи. Какви са вашите наблюдения?
– Съгласна съм, че социалната мобилност става по-трудна. Отчасти поради това, че е голяма конкуренцията, но мисля, че това е глобален проблем, защото населението на Земята достигна 7 милиарда.

Интервю на:
Борислав Ненов
(Разговорът е проведен с любезното съдействие на Дарина Бумбарова)

About the Author :

Comments are closed.