Върви, народе, възродени!

 

Светлият химн на Стоян Михайловски, все не мога да се отърва от това усещане, уж е обичан от всички, пък ни противопоставя и той, наместо да ни обединява. Досущ като създателя на химна, този неусмирим дух, дето веднъж е най-близък приятел на Фердинанд, а друг път най-върл враг на царя и царщината, се лутаме и ние между истината и лъжата. Век и половина измина от Освобождението ни, а още не сме намерили просеката към светлото бъдеще, дето инак щедро го обещаваме на поколенията, идващи след нас. Ден за ден живеем ние и час за час, докато се надлъгваме без умора и внимаваме да не се изпотим, но инак ревем безутешно, че сме нещастни и онеправдани, клети заложници на безсъвестните управници. И не се досещаме, през ум не ни минава, докато горко се вайкаме, че управниците ни са такива, каквито сме ние! Друг един голям и честен българин, като Михайловски, стигнал до цинизма след безчет разочарования, пак като него, писателят Георги Стаматов казва, че като честваме Деня на Ботев и падналите в борбата за свобода, приличаме на отвратителна проститутка, която показва портрета си, когато е била невинна девица.

Такива сме и като ругаем властниците, които сами сме излъчили, защото сме ги искали такива, народни хора и добротворци, като нас, досущ като нас! Е, излъгахме се, изтървахме се, като се юрнахме подир Н.Ц. В. Симеон-Сакс-Кобург-Гота, но бързо поправихме грешката си и, ето, отново ни води човек от народа, който понадръзва на незабравимия Тодор Живков. Има защо да е незабравим, трябва да му го признаем, колкото и еретично да звучи днес, щом провеждаше политика, която бе родолюбива, въпреки идеологическия идиотизъм и съпътстващите го дебелащини. Няма кой да мисли за родолюбие днес, няма кой да се вслуша в мъдрия глас на големите ни интелектуалци. Навръх празника, гледам, вездесъщата Меглена Кунева, вживяла се напоследък в ролята на просветен министър, се задъхва от патриотизъм и рецитира нещо, което не знам доколко разбира. Защото инак, в напрегнатото ежедневие, тя е заета с евроинтеграцията, не с патриотизма, а дали има пресечна точка между едното и другото дори не помисля. А пак навръх празника, професор Румен Стоянов, който преведе гениално Кортасар, Маркес и кого ли не, припомни, че Европа ратува за единство, но и за многообразие, за единство от многообразия. Няма кой да го чуе, нито него ще чуят, нито друг български мъдрец, дори ако се престорят, че ги слушат самозабравилите се нашенски политици и властници. И затова сме на такъв хал, затова тънем в мизерия!

И духовна е мизерията ни, преди всичко духовна, та затова поругаваме комай всеки от празниците си, които уж тачим всички, без изключение, защото са наши, български, най-български празници. Така се случи, за жалост и с празника на Свети Свети Кирил и Методий, най-светлия празник, дето уж всички искахме да опазим от партийните попълзновения. Не знам на кой идиот хрумна да отдели Светите Равноапостоли от Деня на българската култура и просвета, но се случи и тази дивотия, чиито горчиви плодове берем от доста време. Дивотията си е дивотия, грандиозна дивотия, досещат се и недосетливите, щом тъкмо Светите Равноапостоли са причина да го има Денят на българската просвета и култура, щом Денят на Св. Св Кирил и Методий, не друго, логично е определен за Ден на просветата и културата! Някому, сигурен съм, се е дощяло да опази Деня на социалистическата просвета и култура, да го разграничи от демокрацията и днешното ненавистно време. И не се е досетил този хубостник, че докато шета на политическите си мераци, поругава и Светите Равноапостоли и светия празник, а всички ние не се досещаме, че слугуваме на нечие скудоумие от сума ти време. Не е чудно, щом сме същите онези идеологически нещастници, затиснати завинаги от идеологическата догма, подвластни всякога на комунистическия си инстинкт.

Същата тази Меглена Кунева, например, която не напразно май назовават Снахата на ЦК на БКП, която е толкова пламенен патриот днес, е била против награждаването на най-пламенния патриот вчера, оказва се. Да, безумие е, същинско безумие, не просто идеологическо – случаят е по-скоро медицински! – да отречеш на Нешка Робева, правото да получи най-високия български орден. Колкото и да са политическите и пропадания, каквито и да са, никой, ама никой, не го е заслужил повече от нея, защото никой не е прославил тъй България! Днешният министър на просветата би трябвало да знае, ако е наистина предан на Отечеството, както ни убеждава, че е длъжен да опазва честта и достойнството на тези, които са прославили Отечеството. Има и друго, добре ще е ако се досеща той, че неговата власт е мимолетна и преходна, докато славата на Нешка Робева е непреходна и ще я има, докато я има България, щом тя, не някой друг, ни накара да се почувстваме горди като българи, при това безброй пъти! А има и трето, за жалост, тъй яростният отрицател на „комунистическите величия” Меглена Кунева, вчера имаше по-друго, роднинско отношение към комунистическите величия, докато Нешка Робева всякога се е опитвала да бъде честен гражданин. Занимавам се, навръх празника, с непразнични простотии, защото тъкмо те поругават празниците ни! Тъпото робуване на идеологии, недостойната игра на верноподаници, сервилността, угодниченето, блюдолизниченето, съсипват и делниците, и празниците ни.

Довчерашните най-вдъхновени строители на новия живот, днес ненаситно и гневно клеймят комунистическите изверги, т.е. бащите и дядовците си. Ирина Бокова, например, дъщерята на запомнения с безчинствата си насилник, е вечно на прицел, но не и незапомнените им, но също безчинстващи родители. Инак, тихомълком, същите тези герои на нашето време, чието оперение мени цвета си всяка година, някак съумяват, видяхме, да отделят Св. Св. Кирил и Методий от българската култура и просвета, защото това е тяхната, соцкултура и соцпросвета. Те и леят сълзи по онова време, когато процъфтяваха културата и просветата, скимтят тайничко, въпреки че повечето от тях вече са край яслата на Сорос или друг хранител на новата ни култура и новата ни просвета. Те и затова са толкова шумни антикомунисти, заради същото, заради което бяха вдъхновени комунисти, заради копанята с ярма, край която са винаги подредени. Инак за празника те, очаквано, не дават пет пари, нямат те празници, сметки имат и ако споменат някак празника, то е пак заради сметките. Рядко го споменават, слава Богу, та не го оскверняват допълнително, дрънкат необуздано глупости. Омръзнало ми е, например, коскоджамити министри и творци, както се самооблажават амбициозните бездарници, да повтарят натрапчиво, че пишат с буквите на Светите Братя Кирил и Методий!

Е, не пишат с точно тези букви, защото Кирилицата е измислена от великия им ученик Свети Климент Охридски, но не това е най-страшното. Липсата на смислено и систематично образование, което да поправи, освен всичко, и този пропуск, е най-страшното. И най-страшното, и най-непоправимото, за жалост, защото как да хрумне на министъра, който не знае кой е Ломоносов, а не е съвсем наясно и с величието на Наполеон, като че ли, че не знаят най-елементарни неща учениците, пък и учителите, че и той накрая. И кой да му го каже, като го оставят, като незаменим съветник, който ще напътства неопитната още Кунева, ще я направлява, като маяк, в просветната джунгла, пък и ще удвои министерската мощ. Такива просветни гении, всички го проумяхме, превърнаха просветата в тържище, в странен пазар на ненужни за децата учебници, дето пълнят всякога нечий джоб. Четвърт век вече се препъва, освен във всичко друго, и в купищата учебници родната просвета, които гълтат, отгоре на всичко, и огромни средства, които биха могли да бъдат употребени за друго. Никой не иска да е беден днес, когато е времето на богатите! И затова, като няма държава, или е държава на богатите държавата ни, нямаме ни просвета, ни култура, ни празници! Върви, народе, възродени! – не ще и дума е светло и обнадеждаващо послание, вдъхновяващ призив, но не вървим възродени. Няма как да се случи в окаяното ни Отечество, точно днес, когато ни разделят и празниците, които би трябвало да ни обединяват…

Любомир Котев