Вчерашни истории: Нещата от малкия живот

И си отидоха, и нямаме от тях нищо, или почти нищо записано. Нито в тетрадките –  в  ония времена  космическите кораби бяха далеч по-познати отколкото компютрите, нито на касетофон. А касетофони все пак се намираха. На тях обаче дебнехме да запишем някое парче на „Лед цепелин” или на „Юрая Хийп”, вместо да отделим лента и време за спомените на дядовците и бабите си.

Какво да им слушаш, камо ли пък да им записваш – работи от Балканската война. Такъв бе лафът на нашето поколение, онова, което вече го дънеше пубертетът  в средата на 70-те години, а през  80-те от любови ,  раздели и политика, съвсем  не оставаше време.

Сега и да има време, от старата гвардия не остана почти нищо. Ако има писма, те са толкова кратки, че не те пращат никъде и при нищо. А вехтите, не малка част от тях, не умееха и да пишат, или пък това занятие има създаваше големи главоболия.  И имаше защо – вторият ми ямболски дядо веднъж  ми бе оставил послание, че мивката се е пропукала и не трябва да пускам кранчето за вода. Едно изречение, а правописните грешки бяха накацали в него като конски мухи в мараня.
Затова сега ровя, и търся, и псувам – няма останало почти нищо.  Вторият ми дядо се отпускаше понякога и връщаше лентата към Отечествената война. Бил служил някъде из Югославия, където, после се разбра, сме имали „нови земи” като държава.

”Ама и ние не бяхме стока, някои влачеха оттам за назад какво ли не”. Вероятно тогава е почвал да разказва и какво са влачели, ала и тая война за нас бе като оная  – Балканската, безкрайно далечна, водена сякаш на гъза на географията.

Другият ми дядо, той обаче истински, а не повторен, говореше, че отишъл на фронта с камион, негов камион. Той  записваше всеки лев, който потъваше в студентските ми джобове, ала личните му истории, и епохата от младините му, бе забравил да остави.

Сега търся нещо, поне парченца. И не само аз, а и много други предполагам, за ония хора. Даже снимките им са безумно малко, и то от по-късни години. Било  е и от липса на пари. Преди  9 септември 1944 година е имало добри фотографи, излизащи  да снимат и извън ателиетата си, най-често пред главната  алея на парка, но нужните за увековечаване финикийски знаци може би са били за тях почти непосилни.

Не е за чудене, след като тогава са решили да вдигат нова къща, и са влезли в паста на банката.  Като гледам договорът между майсторите и дядо ми, разходите ми изглеждат внушителни. Но пък има договор, и в него е описано всичко – колко тухли, колко пясък, колко керемиди, колко гвоздеи, колко вар. И печат има, от нотариус.

А сега  майсторите идва и почват, и постоянно дай: днес цимент, утре мрежи, после трето, сетне пето, двайсто, и  става „импресионистична” първоначалната сметка. Контрата, разбира се, остава винаги в теб. Нямате договор, няма печат, нито нотариус. Юнашко доверие, само че безпощадно далеч от онова  от времето на дядо Либен и Хаджи Генчо.

Често спираха тока , твърде често, тогава влизаха в действие газените лампи, и на светлината  от  фитила им се играеше пастра, правеха се прогнозите  за тотото . Много подробно , обстойно, с таблицата на класирането всеки път, за да видим, ако „Лъсков” победи, а Локомотив/ София/ загуби, кой къде ще се озове в подреждането. Повторният ми дядо бе ритал футбол, преди или малко след  9-ти, и не пропускаше мач на Ямбол. Беше градски човек, и не се съгласи със забраната на баба ми да ходи да пие кафе в центъра на Ямбол.

Модата беше на бомбетата, всеки уважаващ себе си мъж носеше бомбе. И костюм с вратовръзка. Одеколонът след  бръснене бе „Тройной”. Трахана, кус-кус, домашна юфта, купешка май и нямаше тогава, а и за баба ми щеше да е безумие да купува от магазина юфка. Дядо ми не пушеше, но дръпваше по един тютюн, щом баща ми му предлагаше от своята „Стюардеса”. Или  БТ.  Изглежда ми сега странно, но в едно от магазинчетата на Безистена, продаваха даже „Кент”, както и някои други марки, които не бяха социалистически. Имаше „София”, той си спечели славата на българския „Кент”, и казваха, че наистина бил от добър тютюн.  Вървяха още „Ком”,” Родопи”, а от тия без филтър имаше голям асортимент – „Ударник”, „Дунав”, „Слънце”,”Арда”.

Пиле или кокошка се купуваха задължително живи, имаше магазин за пернати в началото на днешната улица ”Видин”. Из дворовете се гледаха зайци, прасета, мисирки, патки. Из Каргона залагаха и на овцете все още, като тук-там гледаха и телета, и крави, и кози.

Властта или нямаше хал хабер от тия стопански занимания по дворовете, или се правеше, че не знае. По-скоро второто, тъй като дефицитните стоки бяха доста – освен прословутите банани и портокали, не достигаха и дрехите, и обувките, и хубавите гуменки. Имаше период, в който нещо се бяха затоплили отношенията с Китай, и тогава се появиха страхотни кецове и гуменки. Нямаха скъсване.

Зор беше и с маслините, затова винаги се държеше един буркан за дълбока резерва. Марципаните заместваха шоколада, безалкохолните ги хванахме на ъгъла на улиците „Шипка” и „Толбухин”, в сандък, в който се слагаха между правоъгълни блокове с лед.

Много години по-късно, през  1983, бях шашнат, когато в една кръчмица в подножието на Стария Пловдив, наречена гордо ” Рожен”, лимонадата и швепса лежаха кротко в същите сандъци с лед. Там и масите, и столовете ме върнаха в средата на 70-те години, може би нарочно бяха запазени така. Нещо като „Бел  епок”.

Смокини имаше в много дворове в оня Ямбол от 70-те, и всяка домакиня ги правеше в бурканчета, за да посреща гости. Сервизите са и днес донякъде запазени – миниатюрни чашки за ракия, с извити дръжчици. Баща ми и майка ми имаха скъпи сервизи, и те са някъде из къщата, но бабините имат особена патина. Да се купи за  Великден козунак, също бе абсурдно – дори на преклонна възраст баба ми ги правеше сама. Майка ми така и не се научи.  Май и нейните връстнички не го научиха тоя „номер”.

…По тая улица е стъкмил къщи всякакъв народ. Бежанци от Източна Тракия, хора  от селата на ямболските околии, белогвардейци, турци. Русите и турците са всъщност съвсем малко, и те вероятно са получи земята тук най-напред като бездомници ( такъв е бил тогава юридическият термин), сетне, когато малко са стъпили на краката си, са откупили от ямболската община местата. В подножието на „Боровец” е така, почти същото като в Аврена, но има все пак голяма разлика – там всички са от бежанците. Затова и улиците и до днес са „Силиврия”, „Чорлу”, „Виза”, ”Драма”, „Ксанти”,” Енос”. И „Аврен”, разбира се. Почти никой от следващите поколения не е искал да види оная земя, от която с плач и скърцане на зъби е трябвало да бягат дядовците им.

Арменци обаче, и в подножието на Боровец, и в Аврена , липсват. Етносът, загледан вечно към Арарат, който дори не е на арменска територия, а на турска, идва в  Ямбол със суха пара. Или с нещо ценно, гривни, пръстени, брошки, което може веднага да се продаде и да се почне строителството на новия дом. Тънката работа  не е за всеки народ.

Турците на улицата  ни всъщност бяха  само от едно семейство , но с някакви филизи, затова и имаха две къщи в двора си. Огромен двор. И като нищо някоя сутрин ще осъмнем с изкоп, от който ще тръгне жилищна кооперация.  Част от другите дворове, тия на бежанците от Източна Тракия, също са огромни, и в тях също имаше по две, а  понякога и по три къщи. И с пристройки  – за натурия, за курник, за какво ли не. Бягали са от смъртта вкупом, по родове, и тук също не са се разделили.

Моите предци не са бягали, но и те са гледали да бъдат, ако не един до друг, то поне през  улица. И по тая причина, когато взехме да подтичваме, се оказа, че в съседната къща е чинка  ми, а и на „Стефан Караджа” е същата история. Объркването стана пълно, когато идваха и другите –  лели, лели , лели, иди се оправяй в това стълпотворение, след  като  имаш и сто братовчеда, и все по близка линия.

Миграцията към Ямбол, лумнала през  50-те години, превърна тия къщи в неподозирано широки, и  почти нямаше дом, в който да не живеят поне двама-трима квартиранти. Въпреки теснотията, нямаше разправии между хазяите и наемателите, вероятно  и поради факта, че „новите” обикновено бяха родственици на „старите” жители. Или поне техни познати.

След години, когато всеки имаше свой покрив над главата си, често идваха хора, или ме спираха на улицата, за да попитат как е баба ми. Нито имената им, нито лицата им ми говореха нещо, но когато си пълзял под  масата, спомените са оскъдни. И това, което винаги ме озадачаваше, бе фактът, че помнеха онова време като весело. При мизерните условия, в стаичките, в които няма място за нищо друго, освен за един креват, един стол и една маса.

Били са млади, или с енергията, която дава черноземът – не мога да намеря никаква друга причина.

Освен една – общуването между хората. Трапезите, споделяни, колкото и да са скромни, песните, които са вървели и от стаичките на квартирантите, и от тия на хазяите. ”Нямаше никой радио още”, казваше баба ми, но надали само това е била разгадката за тия странни веселби. Защото сетне, когато имаше не само радио, а и магнитофони  вече, „старите” и „новите” се чуваха пак  с охота.

Преди време се чудех, защо синът на чинка ми, поне веднъж в годината, намираше начин да прескочи от Варна до Ямбол. Той и сестра му отдавна бяха продали имота, имаха големи апартаменти  и добре платена работа. Той обаче пристигаше. И дълго-дълго правеше лаф  с някой  от съседите, а те си бяха останали  „старите”.

Веднъж се срещнали с моя вуйчо на гробищата. И вуйчо ми от сто години живееше далеч, и също нямаше защо да се оплаче как е подредил живота си. И се заприказвали , и времето си върви, а имаме работа в данъчното, а и час при нотариус. Но вуйчо ми все го няма и няма. Да се обърка в родния си Ямбол, бе абсурд . Дойде не притеснен, нищо подобно, а оживен, страхотно щастлив от срещата  с братовчед  си.

Къде ли не ровя, и няма, и няма. Квитанции за платени данъци – да, но нещо за тях, за тия преди тях, не и не.  Когато е трябвало, сме правили всичко друго, но не и да се позастоим, да отворим тетрадката, или да пуснем магнетофона.

И сега – жалки отломъци  от гласове, от фрази, от места и събития. Не са казвали нищо велико, нито са герои в епохални  дела. Ала това  съм аз, ти, той. И нишката на Ариадна я няма.

И няма дубъл,няма…

Борислав Ненов