Вчерашни истории: Комсомолско разстояние

…Наскоро съвсем млада дама, изпердашила две пълни шестици на матурите по български език и литература и по математика, изобщо не се колеба и ми рече, че любовта е химия.

Аз плахо й подхвърлих, че може би има нещо алхимично в тая работа, но срещнах твърдия й отказ да се довери на средновековните магьосници – несретници.

Не ми даде обаче нито формулата на любовта, нито адреса на аптеката, където мога да купя половин кило хапчета.

Ей така, за всеки случай.

Директорът на гимназията, която току що бе завършила с покъртителен успех госпожицата, предпазливо мълчеше, въпреки че е математик по образование и че гледа малко подозрително на лириката като обект на науката.

„Дали не мисли, че става дума за виагра като ми гледа побелялата брада”, ми се въртеше из тиквата, но дамата май усети и заяви, че няма предвид секса, а любовта.

…Художникът Ганчо К. е заел позиция срещу Профсъюзния дом, студено е и кишаво, но той сякаш е на пост на гранична застава – прави една-две крачки напред-назад, ала не отлепва поглед от мястото. Бях чувал вече за слабостта на К. към нежния пол, поръчах си едно кафе отсреща и зачаках  развръзката.

5 минути,10 минути, половин час, а художникът все бе там, на поста си. Е, вече леко нервен, но по твърдите крачки напред-назад си личеше, че е готов да стои и до полунощ.

След около час пристигна и причината за дежурството в студа и в кишата – едно крехко създание, което ми бе познато. От къде, не можах да се сетя, а и старият хищник така разцъфтя, че моята временна амнезия нямаше никакво значение.

Тази вахта трябва да е била някъде през зимата на 1987 г. Любовта още не се считаше за една таблетка химия и се вярваше на ония научни аутсайдери – алхимиците. И на поетите, подреждащи, кой в рими, кой в свободен стих, тая напаст. Дори лелките купуваха Дамян Дамянов и Евтим Евтимов, но се отнасяха все пак с леко подозрение към Недялко Йорданов, към Стефан Цанев (Актриси, връщам се при вас, здравей, септември мой, гримиран като май). Лелките не бяха от трупата на „Сълза и смях”, а  и знаеха, че всяка поданичка на Мелпомена има поне един развод зад гърба си още на млади години.

…Поетът Георги Веснаков категорично отхвърляше любовната лирика. Ако трябва да съм точен – гледаше на нея с отвращение. Търпеше Антон Баев на трапезата, но не заради хубавите стихове по темата на пловдивския автор, а заради културното му пиене, гарнирано с готини сентенции експромто.

„Просташка работа, където отидем – все четат любовни стихове. И все им ръкопляскат. А аз нямам такива лиготии, нали знаеш”, така понякога резюмираше ситуацията Веснаков и поемаше дълга глътка от мастиката, за да не се ядосва повече.

Това бе негово свещено право, лошото обаче бе, че освен към поезията, той имаше крайно отрицателно мнение и към флиртовете.

В началото на следването ни аз се убих от тичане, за да уредя една пищна среща с двайсетина дами от Института за медицински сестри. Такава бе настоятелната молба на тайфата, тъй като се бях изтървал да им кажа, че там учи моя съученичка от гимназията. Аз пък издадох заповед никой да не пие до часа на решителната сбирка. И всички да са изкъпани и парфюмирани.

Поетът Веснаков помърмори, ала в крайна сметка дойде точно в уречения час и съобщи тържествено как е изсипал две шепи ливанто върху главата си.

Нямаше нужда да ни уведомява, цялата квартира вече ухаеше от дезодоранта му – фирмена изработка. И съответно – доста скъпа.

Имаше двама-трима вече семейни, другите ги прегледаха щателно дали не са забравили халките по ръцете си и отлетяхме за жура. В огромен апартамент, самостоятелен, натежал от масите, на които имаше и от пиле мляко.

По тях обаче само ордьоври, сладкиши и други лакомства, но без следа от алкохол.

Георги Веснаков веднага понечи да си тръгва, силните граничарски ръце на Старшината обаче бяха като менгеме и поетът от Сливен трябваше да почака развитието на сюжета. Като се настанихме възпитано, ухаещи всички на ливанто и  прясно изкъпани, девойките внесоха една масичка, пренаселена от всевъзможни питиета.

Веснаков дълбоко въздъхна, Старшината застина от радост, а другите веднага нападнаха бутилките, дори без да дочакат словото, в което трябваше да обясним какво огромно уважение изпитваме към дамите. И че не сме простаци, а мъже, искащи  най-вече духовно общуване.

Е, и любов, ала за това трябваше да се говори по време на танците. Магнетофонът бе хубав, дънеше готини блусове, но дисциплината в нашите редици отиде само за десетина минути на кино.

И стана като в следвоенна Москва – девойките стояха прави и чакаха покана за танц. Само че, за разлика от оная печална Москва, тук мъже имаше в изобилие. Доскорошният аскер обаче доливаше и доливаше с аргумента, че има време и за нежности. На протестите ми, че всичко рухва никой не обърна внимание, поне до момента, в който един от тайфата не обяви тържествено, че сега ще покаже как вие гладен вълк срещу луна.

И го демонстрира във възможно най-високия регистър. Още по време на изпълнението му девойките панически напущаха апартамента. И останаха само две от тях -домакините.

Понеже нямаха къде да спят…

По обратния път към туземните ни мансарди, скандалите набираха все повече сила. Всеки твърдеше, че е танцувал поне осем пъти, но тия жени не само били капризни, но и спазвали убийствено комсомолско разстояние. И че това е истинската причина да се съсипе опита за шефство.

Поетът Георги Веснаков бе далеч по-спокоен. „Прежалих двете шепи ливанто, но можех да изпълня докрай номера с вълка, а не да ми пречите”, само това му бе забележката.

Всички замръзнаха по местата си.

Жива картина, родна, мила – любовниците на България.

… ”Та казвате химия, другото са измислици”, пак питам госпожицата, която не само е ударила набързо две пълни шестици по български език и литература и математика, а и през есента заминава за Шотландия, за да усвоява там висшите науки.

„ Категорично. Аз не обичам да чета поезия”, припомня ми младата дама на раздяла. Обаче пак не дава нито химическата формула, нито адреса на аптеката. За да купя половин кило хапчета.

За всеки случай, знае ли човек…