Вторичната окупация и вторичната демокрация

KotevИма у нас хора, които не разбират, очевидно, че България не е Украйна или, не дай си Боже, разбуненият Египет. Има и такива, сигурно, на които се ще да е България не това, което е, та да могат да си разиграват коня спокойно, докато провеждат странни обществено-политически експерименти. Така наричам аз нездравия стремеж да се имитират революции във време и на място, където е нужно изграждане и надграждане, т. е. еволюция, не революция. Ние отдавна сме – нека си припомнят домораслите якобинци! – пълноправен член на НАТО и Европейския съюз, т. е. флагмани на демокрацията и цивилизацията. В този смисъл, и недемократични, и нецивилизовани са напъните да се атакува Конституционния ред, да се домогваш до революционна, т. е. незаконна, промяна на статуквото. Всичко това би трябвало да е известно на родните борци за свобода, както се самоназовават те, но май не е, щом не зачитат дотолкова арогантно Конституционния ред и вота на народа. Нещо повече, както шумните „борци”, така и спотайващите се техни вдъхновители, сякаш не знаят, или не искат да знаят, че подмяната на демокрацията не само я компрометира, но я и деформира. Добрата стара демокрация ние превръщаме в ерзац-демокрация, в балканска демокрация, в нашенски урод, с други думи казано. Безброй са, за жалост, красноречивите примери, обосноваващи подобна теза, колкото и абсурдна да е тя наглед. А най-пресният е уж спонтанният протест на уж гражданското общество, който нямаше да затихне и да се изроди, ако наистина бе спонтанен и граждански. Няма да обяснявам тук доколко неприемливи и чак непонятни са, за който и да е гражданин, в която и да е точка от земното кълбо, инак живописните скандирания, като прословутото „Червени боклуци!”, да речем. Налага се да припомня обаче нашенския принос към демокрацията, родил се след злощастно загубените от СДС избори през далечната 1990 година. Непримиримостта на сините, общо взето, бе концентрирана в призива: ”Избори до дупка!” и тъкмо този подход бе призван да ни отведе при жадуваната демокрация. Този „принцип”, доколкото си спомням, бе формулиран не от друг, а от бившия доносник и бъдещ конституционен съдия Георги Марков. И това е факт знаменателен, защото окепазяването на демокрацията в зародиш, бе провокирано от вездесъщата милиция, вездесъща тогава, вездесъща досега. Ако новата руска революция, наистина е Великата криминална революция, както уместно я назовава Владимир Солоухин, то нашата, без съмнение, е Великата милиционерска революция. Идеята на премиера Луканов, от времето далеч преди да е станал премиер, за преобразуване на политическата власт на партията в икономическа, съвсем закономерно превърна тайните служби в стожер на прехода. В този смисъл, реалната власт вече принадлежеше не на БКП, на наследилата я БСП, или на политическия опонент СДС, а на Държавна сигурност, РУМНО и други такива структури. Нашият преход се оказа непреходен тъкмо заради това, заради незачитането на утвърдените демократични практики и цивилизационните принципи. Съсипването на държавата и социалната трагедия, може да се каже, бяха планирани и неизбежни, наглед случайните безобразия, изобщо не бяха случайни. Същественото тук обаче е, че така наречените политици и така наречените елити употребиха демокрацията, за да се домогнат до големите пари и излюпят уродливият, нашенски капитализъм. Така наречените политици и така наречените елити, казвам, защото тези хора, съвсем безлични и порядъчно неграмотни понякога, бяха все хора с пагони и това, всъщност, ги отличаваше от другите. Дали бяха участници в обществено-политическия живот, в приватизацията, или в държавното управление, те бяха винаги послушни, винаги дисциплинирани, знаеха кое им е позволено и докъде могат да се разпрострат. И аз не бих могъл да гадая сега точно какви са били инструкциите им, но е сигурно, че демокрацията е трябвало да се одомашни, за да е удобна, което се и случи, т.е. нашата демокрация, би могло да се каже, е вторична, ерзац, субпродукт, още от самото начало. Не знам дали е точно милиционерска демокрация тя, както се изрази един зевзек, но е сигурно, че си струва да се замислим върху друга негова уж духовита и незлоблива забележка. Толкова яростно, тъй непримиримо протестират против това правителство – рече нехайно той, – защото е единственото, в годините на прехода, без нито един милиционер в него! Бихме ли могли, ако е така – намигна ми сетне, – да се запитаме дали и доколко обича гражданското общество милиционерите? Така нареченото гражданско общество, би могло да се допусне, понякога е като така наречения елит, т. е. нечие послушно войнство. Не уточнявам чие, нека е ясно, защото каквото и да се каже, все ще е грешка, четвърт век след промяната, когато партийната или милиционерска вчера власт, днес е корпоративна, да речем, или пак партийна, но с друг цвят. Така или иначе, тези момчета, наели се с вторичната окупация на университета, със сигурност, са борци за вторична демокрация. Те са твърде млади, за да имат реална представа за безумията, съпътстващи нашата, нежна революция, а и все още не са вникнали, като че ли, в принципите на демокрацията, но това едва ли оправдава безумния им устрем. Ако са позволили, с действия или бездействие, да бъдат нечие оръжие, да бъдат използвани срещу демократичното развитие, проблемът не е само техен, а на всички нас, на цялото общество. Не знам дават ли си сметка те, но зад красивите лозунги – баналните, кухи, политически празнословия, всъщност – се крие нечия ужасяваща арогантност. Отново и отново, за кой ли път, загубилите изборите, искат да употребят тези наивници, за да имат, противоконституционно, чрез метеж, въжделената власт. Това е тъжната истина, студентите и университетът са заложници на нечисти, нечестни политически играчи, които нямат достойнството, доблестта, да се изправят срещу опонента си открито, а се крият вчера зад гражданското общество, днес зад студентите. Инак, същите тези нещастници плащат щедро на няколко печално известни социологически агенции, които им даряват мнимото първенство, в което не вярват и най-заклетите им почитатели. Съвсем неотдавна, например, небезизвестният професор Михаил Константинов категорично заяви, че евентуални предсрочни избори не просто възпроизведат статуквото, но ще отнемат още гласове на ГЕРБ. Кому е нужно, чудя се, като е тъй, събарянето на правителство, далеч по-успешно от предходното, надминало всичко очаквания, респектирало и противниците си! Събаряне, нека поясня, на всяка цена, чрез вторична окупация, за да е ясно, че и вторичната демокрация, досущ както нашенския преход, е непреходна. И смешно, и тъжно: гражданското общество, ако го има наистина, доколкото го има, наместо да се обедини, за да опази опорочената демокрация, се стреми да я доунищожи, както ме убеждават! Едва ли е точно така, все пак, щом се чуват, слава Богу, и разумни гласове, щом са все повече хората, нежелаещи да шетат на нечии политически мераци. И все пак, има, нека не забравяме, неграмотници или нахалници у нас, които или не схващат, че България не е Украйна или Египет, или им се ще България да е Украйна или Египет. Има ги, не се съмнявайте, щом всеки ден някой ни убеждава, че председателят на ПЕС, гарантиращ европолитиките за всяко социалистическо правителство в ЕС, води антиевропейска политика в собствената си страна. Такива хора, струва ми се, са радетелите за вторични окупации и вторична демокрация, а техният революционен устрем, нека не се съмняваме в това, не предвещава нищо добро за многострадалното ни Отечество…

Любомир Котев

About the Author :

Leave a reply