Всички, ала не и ние

Кой ли не подпечата, макар и през тясната и сложна врата на баражите, участието си в европейското първенство по футбол. Унгария, която не е виждала, освен по телевизията, голям шампионат от цяла вечност, се добра до финалите. Същото стори и Босна и Херцеговина, и потъналата в драми Украйна, и още ред страни, които не са уж нещо голямо във футбола, също ще ритат на големия форум.

Само че България вече е толкова малка, ситна, никаква на терена, та далеч  преди лятото и есента, бе аут от големите сметки. И звучаха идиотски сметките на всякакви хванати от улицата коментатори за още запазени шансове за появата на финалите на европейското първенство.

И при Любо Пенев, и сетне, при Ивайло Петев, тим обаче нямаше. Нямаше, което е най-важното, и особен избор пред селекционерите на националния ни отбор. Къде е времето на Пената, чиито своенравни иначе състезатели, бяха с екипите на „Порто”, на „Барселона”, на „ Щутгарт”? Въпросът е , разбира се, риторичен – това поколение не беше вечно, а когато се помисли за такова, го сполетя погромът, устроен му от Испания в Ланс.

Но тогава все още имаше – излезе напред  Бербатов, Стилиян Иванов, Мартин Иванов. Сега от пета германска дивизия правим централни нападатели.

Има ли по-лошо? Само един Господ знае, макар че накъде по-лошо…. Или като при мъжкия ни баскетболен тим, който изобщо не игра двубои това лято, тъй като нямало никакъв смисъл.