Време за разсъмване, или думи за Росица Бакалова

Почти невероятно е, че в Ямбол само преди двайсетина години поезията бе нужна, бе част от въздуха му. Бе повод, и причина, да се събираме, и да се хващаме за гушите, заради литературните си пристрастия.

Този Ямбол някъде изчезна, някъде потъна. В битката за хляба и постовете, наричани сега позиции, или по друга някоя причина – не зная. Имах навремето един възрастен колега, който винаги изричаше: ”Аз нали ви казвах!”. Нищо не бе казал, чисто и просто се криеше при всяка напечена история. Вероятно и поради това не създаде дори един добър стих, а се настани в пищната тайфа на графоманите.

Росица Бакалова тогава, преди почти 20 пролети, бе дама за изпращане. Изпращане в нощта, след хубав джин и не по-малко хубава лирика, създавана от наши общи познати и приятели. И от непознати нам творци, разбира се. Роси бе под закрилата на закона- нямаше пълнолетие, така че, без да сме били в графата на педофилите, се чувствахме малко странно. И често погълнати от това крехко момиче, което кокетничеше с вроден талант, а Господ, понеже няма друга работа, й бе дал и дарба, и хубост.

Живееше в един отвратителен ямболски квартал, „Възраждане” ли, „Васил Левски” ли, все не мога да оправя жилищните комплекси в оня край на града. И винаги бе кално и с обилни локви край блока й. Един чифт обувки трябва да съм съсипал да я изпращам по късна доба до дома й.

Но нямаше как, и умна, и хубава, и талантлива – ужасно съчетание. В ония все по-странни години от началото на тоя идиотизъм, който наричаме все още Преход, и въздухът край Тунджа рецитираше, докато пие с нас по едно-две питиета. Иван Пейчев, Христо Фотев, Иван Динков, Борис Христов. И Балчо Балчев, който пък правеше набези в родния си град, въпреки че по криволиците на живота си, не бе живял почти в Ямбол.

Роси не се страхуваше от нощите, нея я плашеха дните, ярката светлина, барикадите на делниците, вероятно затова и нарече първата си стихосбирка „Страх от разсъмване”. Не бе май навършила още 20 години, когато писах анотацията на книгата й, в която имаше няколко убийствени творби.

А тя, Росица, за разлика от повечето днешни поети, не само знаеше наизуст стиховете си, а и умееше да ги рецитира. Обичаше да се превзема малко, е, понякога и повече, бе чуплива, лесно се сърдеше за нещо незначително. Но корабът бе построен така, че след някой и друг ден, пак в здрача, пристигаше. Или ние пристигахме при нея – зависи от камбанарията. И бях готов да прежаля още един чифт обувки, затъвайки из оня неин отвратителен квартал, защото Роси е жена за изпращане. Да я оставиш сама посред нощите, си е чиста проба престъпление.

Тия неща ми изникнаха наскоро, след като Росица Бакалова гостува в читалище „Зора” в поредицата „Жени-творци”. Вече блондинка, вече учител с доста стаж зад гърба си, вече, освен със „Страх от разсъмване”, и с втора книга зад гърба си -„Безпощадно лично”. И с трета, „Време за апостоли”, която е готова и има само броени седмици, докато излезе по книжарниците.

В читалище „Зора” бях поел ангажимент да кажа нещо за Росица като публицист. С лекото придвижване на възрастта, тя вече има и немалко коментари и анализи по „горещите теми”. Тия теми, които изискват не прост нерв и позиция, а и премисляне, и подготовка, за да влезеш в дълбоката вода на „интерпретативния дискурс” – да отдам малко почит на теорията.

Казах нещичко за интересните, написани елегантно и с познаване на проблематиката, нейни анализи, ала всъщност завъртях лентата назад, там, където е творена дебютната й стихосбирка „Страх от разсъмване”. Към оня Ямбол от пролога на демокрацията, която не бе станала още гаден и бездуховен Преход . Към оня Ямбол, в който тон, багра, смисъл, настроение, даваха артистите, поетите, художниците, музикантите, журналистите. Властта си беше власт, но тя сядаше около артистичната бохема, или директно при нея, за да се развихри дива, красива, питаща и спореща нощна фиеста.

Нямахме, поне за себе си съм сигурен, нужда от близост с властниците, това, което те правеха, ние го разбивахме от филипики, или в крайна сметка стигахме до нещо като разбирателство, макар и мъчно.

Сега Ямбол няма артистична бохема. Няма ги не само Недялко Динев, Петьо Марков, Дачко Петров, Божана Драгнева, няма го оня по своему волен и раблезиански дух, от който почти винаги излизаше и някоя щура, но добра, красива идея. И тя не оставаше само идея…

Тази лента се опитвах да възкреся в читалище „Зора” на 1 март, за да цапнем през гърлото оня тъй трудно изтребим ямболски нихилизъм, гарниран и с чувство за малоценност – кошмарна комбинация.

Със стиховете си, с присъствието си, със своята ”разходка”, чрез фотоси на „стари”, колоритни фигури, Росица ме върна още повече към усещането, че само преди двайсетина пролети Ямбол духовно бе по-мощен, по-импулсивен, по-бохемски.

Може и от възрастта да е, макар че нямам време за календарно остаряване. А и виждам как артистите, писателите, музикантите, художниците на града ни са наникъде. Все по-алиенирани, все по-мрачни, все по избутани из ъглите от партийни функционери и графомани, яхнали метлата на поредната конюнктура.

„Този град има нужда от срутване”, всеки грамотен литератор знае този стих на Балчо Балчев. Някои и досега мислят, че авторът на „Пролетни разпятия” е нарочил за унищожение Ямбол в тази своя творба. Не е имал Ямбол като импулс, ала май е време духовно градът ни да се поразкърши. Да подпали чергата, да плюе на статуквото.

Да се върне бохемата, да си спомни, че е съществувала, и че от нея, а не от партийните босове зависи тя да излезе от мрачния, от тъпия си залез.

Борислав Ненов