Вечното алиби – соца

Борислав Ненов
Тезата за това, че сме малка като територия и като население държава, упорито е намерила пристанище в умовете ни. Не заради друго, а за да оправдава всичките ни гафове – и като индивиди, и като общност. Не смея вече да изпиша нация, толкова и тая дума изтъня, девалвира, изветря. По времето на Георги Раковски, на който това, естествено, не е рожденото име, нямаме още нация. Имаме обаче народ, личности, самочувствие, идващо от упор от такива като родения в Котел Раковски и като Петко Рачов Славейков. Може и да не е Петко Славейков, може да е Иларион Макариополски, но има люде. С голяма, с малка буква, вий си решавайте – оная, историята, го е казала отдавна. И тъй, държавата ни, все е хем малобройна, хем с къса територия. Ако има нещо вярно в това, то Словения или Хърватска, трябва да са лилипути и да се самоубиват вкупом гражданите й. Сърбия би следвало да има същата участ.
Само че нито на словенците, нито на хърватите, нито на сърбите им идва да вият от мъка колко са нищожни. А, да, и на Скандинавския полуостров имат този странен навик, при това от векове.
„Грешката е във вашия телевизор”, имаше такъв лаф при соца. Комунизмът – вечното алиби за некадърността ни.