Велика Видева, актриса: Най-важното лице на театъра е любов

Велика Видева е една от най-популярните ямболски актриси в последните десетилетия. Преминала е през сцените на театрите във Видин, Сливен, Велико Търново, след което трайно става част от трупата на Драматичен театър – Ямбол.

Едни от най-любимите й роли са в пиесите „Скъпа Памела”, „Бау-бау Шери”, „Министрите идат”, „Човекът, който носи дъжд”, „Старо село накрай света”.

Снимала е в киното, във филмите „Златният век” и „Синята лампа”.

Има син, Александър, който е музикален редактор в Националното радио.

-Велика, колко лица има театърът?

– Колкото има животът. Даже мисля, че в театъра те може да са и повече, като се включи фантазията.  А фантазията е едно от важните условия за това изкуство. А може би най-важното лице на театъра  е любов.  Да бъде истинско, да бъде искрено, да бъде сърдечно.

– За да излиза често зрителят и влюбен в някоя от актрисите?

-А защо не?

– Вие, актрисите, но може да се оплачете в това отношение…

-И актьорите, и актьорите. Мъжете в нашия, в ямболския театър, изобщо не са за пренебрегване.

-Има такава работа, но да не споменавам имена, за да не се засегне някой. Но се изкушавам –от тия работи Волен Митев  още държи ергенския фронт.

-Ами, кажете ми , как да се справи при толкова много обожателки…

-А жестока ли е тази професия?

– Не, не бих казала, че е  жестока. Напротив. Мисля,че актьорът има голяма привилегия  – не защото се показваш пред публиката , а защото в един живот можеш да бъдеш и лекар, и инженер, и проститутка, и светица.

-Превъплъщенията изкушават страшно много?

-Да, разбира се. А жестока – шансът е много важен за професията ни. Без талант, естествено, не може, но шансът е изключително важен.  Не само в нашата професия, а изобщо в живота на всеки. Трябва да бъдеш открит, трябва да бъдеш забелязан – това е много важно. Разбира се, и да попаднеш в трупа, в която да се чувстваш  уютно, да се чувстваш приятелски. Аз имах този шанс, да попадам все в театри, където атмосферата беше приятелска. О, не че не е имало дребни конфликти , но това са мимолетни неща, те не определят нищо.

-Теб кой те тласна към сцената? Баща ти и майка ти не вярвам да са били възхитени от тази идея?

– Те никога не са ме спирали, но за тласкането – сама се тласнах. Даже не зная откъде дойде това желание у мен. Още когато бях трети-четвърти клас , нямаше още телевизия, но исках да стана актриса, и в Сливен така ме наричаха, от малка до голяма – Велика Артистката. Просто защото всички знаеха, че това беше моята мечта. А родителите ми са прекрасни хора, те винаги са заставали зад моите желания и мечти. На моите и на сестра ми. Така че никога не са ми казвали „Не!”

– Питам те, защото баща ти е  офицер  от армията, а те са сякаш по-консервативни хора?

-Може би, но има изключения, моят баща, а и майка ми, не се притесняваха, че ще тръгна по театрите из  България.

– Когато ти започваш кариерата си, вече  общественият статус на артистите бе висок, това не бяха ония артисти, вечно на път и вечно безпарични, познати ни от филми като” Хотел Централ”  и „Сълзи в косите, звезди в очите”, например. А и в реалността  е било така.

– Когато бях млада актриса, страшно много се пътуваше. Почти нямаше село в региона, в което да не сме играли пиеси, но наистина вече по друг начин се гледаше на професията ни. По селата са ни посрещали и с музика, и с  цветя.

-И с погача и сол, и с алжирка, каквото Господ дал…

-И яйца са ни подарявали по Великден.

-Ти на кого си кръстена?

-На  моята баба.

-Това от кой род идва – от Петричко, откъдето е майка ти или от Бояново, откъдето е баща ти?

-От Петричко. В Бояново аз съм живяла до 6-годишна възраст, но си спомням твърде епизодични неща от там. Сантиментът ми обаче е към Петричко, към селото на майка ми. То е някак по-различно, хората са по-различни.

-Там името Велика вероятно се среща по-често, за Ямболско то е рядкост.

-Така е.

-Македонската жилка говори ли  често у теб?

-За македонската жилка мога да кажа че означава гостоприемност, усмивки – това съм виждала там.

-Приятелствата?

-Много ги ценя, и имам много приятели. Била съм в театрите на  Сливен, Велико Търново,  Видин, Ловеч и Ямбол. Най-дълго съм била в Ямбол. Във всички тези градове имам приятелства, но такива каквито са в Ямбол – не. И нито едно приятелство не може да замести друго. Знаеш, че вече не съм в театъра, но когато идвам в Ямбол наистина ми се преизпълва душата от топлината , която срещам тук. И благодаря, че ме канят за културни събития. Дървото на духовността в Ямбол продължава да дава плодовете си.

– За теб семейството има много висока стойност, нали?

-Ние сме едно много щедро семейство. Много се обичаме, много  се подкрепяме. Имам по-голяма сестра, имам вече и племенник. Подкрепяме се, тази обич дава много на човека.

– Едно име на приятел ще ти кажа –  Иван Балсамаджиев, Бог да го прости.

– Някои спомени за него, най-вече фотографии, ми навяват тъга. На тези снимки виждам как сме озарени от живота, от приятелството. Ние сме и приятелски семейства.  Иван ми е един от любимите партньори, а  най-любимият е Звезделин Минков. Той партнира страшно добре на сцената. Обичам да се чувам с него, докато пишеше книгата си за Георги Парцалев  даже ми четеше откъси от нея по телефона.

-Със Звезделин никога няма скука, нали?

-О, няма , дъх дори не можеш да си поемеш, когато си с него. Като говорим за актьори, няма как да не спомена името и на Николай Вълканов, той също е мой много добър партньор.

– А името Кръстан Дянков ще ни отведе ли някъде?

– В моята младост. Той бе един изключително ерудиран мъж, голям кавалер, с огромно чувство за хумор. Толкова много неща можеха да се научат от него.  Аз бях щастлива, че го познавам, и че бяхме приятели.

– Това, което казахте за Кръстан Дянков…Може би е имало и любов между вас?

– Да, имаше любов.

– Хората в Ямбол те обичат…

-Аз обичам да обичам, както го е казала Марина Цветаева. Няма по-прекрасно нещо от това.

-Ти си една красива зараза. Аз съм тежък случай на меланхолик, но когато те видя на улицата, животът става по-приемлив.

-Знаеш ли, аз държа на искреността и на истинността. Аз не усещам, че винаги съм усмихната, но вероятно е така, щом всички го забелязват и го казват. Но аз искам, когато срещна някой познат или приятел на улицата, да попитам  как е. И да го чуя как е, да разбера, а не просто да става ей така, някаква дума да мине.

-Разбрах, че имаш притеснения за младите, какво имаш предвид?

– Имам, да. Защото на всички обяви за работа пише, че трябва да имаш три години трудов стаж. Е, как да стане това, след като ти вчера си завършил образованието си? И после казват: ”Младите хора бягат”. А дали си задават този въпрос: ”Защо бягат”. И най-вече дали си отговарят на този въпрос нашите политици.

-Знаеш, че ние влизаме от един абсурд в друг, уви. А при младите на сцената, в театъра, как стоят нещата?

-Аз мога само да ги поздравя, защото с минимални заплати те не загърбват любовта си към театъра. А един млад човек много трудно може да се справи с битието, тук, сега, в България. И когато аз вече наближавах  възрастта за пенсиониране, бях сигурна, че ще го направя, защото в театъра има млади хора, които чакаха, в кавички, назначение. И нямах право да заемам това място, понеже аз мога да бъда в театъра по различни начини.

– У теб сякаш имаше огорчение при раздялата ти с ямболския Драматичен театър?

-И да, и не. Огорчение, че толкова бързо минават годините. Това е огорчение към  Майката-Природа. Аз надживях нещо като обида, нещо като огорчение. Тези неща трябва да се забравят. Дълго време се борих със себе си, и налагах на себе си, но решението да се пенсионирам  и да напусна театъра беше мое. Никой не ми е казал да си тръгна от театъра -това  е истината.

Интервю на: Борислав Ненов