Велизар Козловски, радио „Емерсон”… и ямболските улици

20-те години на миналия век-джазРадиото не беше „Емерсон”, а българско, останало е в паметта ми като „Христо Ботев”. Бе на почетно място, над дървена поставка, сложена високо, за да не го бутнем и да остане къщата безмълвна откъм музика и новини. Решително бе купено доста преди да се появи телевизорът в къщата ни. Телевизорът, разбира се, беше „Опера”. И по неписаното българско правило стоеше на горния етаж, където бяха младите, тоест майка ми и баща ми. Моруците, ако използвам хулиганския жаргон, бяха на първия етаж. Стаи, които баба ми много харесваше, но пред общинската власт настояваше, че не е етаж, а приземни стаи, мазета.

Vintage_Emerson_Table_Radio,_Circa_1950s_(14816076926)Имаха някои разногласия с властта, ала баба ми не бе лесна и в документите се записваше това, което тя си бе наумила. Някога се делили с двамата братя на дядо ми, единият отишъл на съседната улица, другият –  в съседния парцел. Прибрал при себе си прадядо ми. Ограда не направили, но в моето детство вече имаше стена между двете къщи.

Преди години, когато уреждах при нотариус въпроса със собствеността, неочаквано лъсна от кадастъра един факт  –  че никога не са имали разрешение да правят стена. Не са изобщо подавали молба за такова нещо. Тази работа ме постави в шах, бе абсурд да събаряме стената, тя бе масивна, а и отдавна другата къща, тази на чинка ми, бе продадена и там живееха почти непознати хора. Перспективата да съборим стената и да се гледаме по цял ден със съседите не ми навя възторг, но криво-ляво се премълча този незаконен строеж.

ретро реклама на филипсДоста незаконни неща лъснаха покрай продажбата на имота. Братът на майка ми бе решил преди много години, че името на баща му  –  Михо, е просташко, селско, и от Михов бе станал Михайлов. Майка ми от Русанка се бе превърнала в зеления си социалистически паспорт на Роса, но поне презимето си бе запазила. Адвокатът, който бях ангажирал за продажбата, изплези език  –  до последно търчал, за да извади документ за съответствие на имената на вуйчо ми.

Такива работи. Та радио „Емерсон” се появило в Ямбол преди 80 пролети, през вече топящата се в паметта на живите 1937 година. Продавал го в магазина си Велизар Козловски, търговец, боравещ най-вече с продажбата на радиоапарати, грамофони и други, да ги наречем, по-тънки, стоки. Козловски имал особена привързаност към техниката, идваща от Германия, което не останало незабелязано от Народната власт след  9 септември 1944 година. Магазинът му бил определен като място за събиране на фашисти , а малко по-късно и взет за нуждите на властта.

Така се работело в първите години след  9 септември с привържениците на Германия, дори когато тази привързаност се отнасяла до радиоапаратите и грамофоните. „Телефункен”,” Олимпия”, „Филипс”„ Менде” са част от марките на радиоапаратите, с които имали допир в онова време ямболлии. Някои от тях като клиенти, отиващи си с магическата „черна кутия”, други като зяпачи, сънуващи как ще се събудят богати и ще имат всички грамофонни плочи на света. И съответните апарати за тях, за да могат и да правят серенади на новата си изгора.

Не било , разбира се, за всеки това удоволствие, високата цена карала търговците да продават и на разсрочено плащане. Това обяснява и защо в дома на баба ми на улица „Трапезица” (в началото на 70-те години от миналия век преименувана на „Ямболска комуна”), нямаше нито радио марка „Едисон”, нито „Менде”, да не говорим за холандската гордост „Филипс”. Отдавна почти всичко бе станало съветско: и часовниците, и политиката на България, и програмата в петък вечер на националната телевизия, и задължителните поне няколко руски песни в ресторантите, без които нито един оркестър не можеше да остане на подиума. Тази идеологическа повеля важеше почти до падането на Тодор Живков от власт, и не бе, естествено, най-добрият репертоар нито за „Слоновете”, нито за другите ямболски оркестри, съставени не само от далеч по-млади музиканти, но и заклети рокаджии. Някъде в ония времена директорът на „Концертна дирекция” в Ямбол Петър Аладжов бе изрекъл великата фраза: „На нас не ни трябва да пеят на плеБейк”. Аладжов бе и на възраст вече, но то не бе до възрастта – той имаше разбиранията на председател на текезесе.

Все пак музикантите по ресторантите се изхитряваха да излизат с дълги коси и да пробутват по някое парче на модерна рок група или диско парчета. Бе епохата на диското. Някои бързо забравиха какво се слушаше в началото на 80-те години, а и по-късно, по ресторантите и дискотеките, и тая къса памет е странна. Дълго-дълго звуча танцът „Патетата”, на който мъже по 100 оки приклякваха, за да угодят на любимите си, имаше и още ред музикални номера, за които е относително разбираемо, че днес някои  не искат да си спомнят.

Но ги имаше, и днес, като започнат всички да говорят, че се скъсвали да слушат „Дийп Пърпъл”, „Лед Цепелин” и „Назарет”, е по-скоро смешно.

Велизар Козловски, търговецът, продаващ преди 80 пролети в Ямбол радио „Емерсон”, и не само него, вече бил посрещнал един нов танц край Тунджа – румбата. Градът имал и съвсем нов хотел, през 1936 година  Паско Кулов изградил хотел „Европа”. На броени крачки от площад „Кобург” и основните учреждения , близо до транспорта, който водел до железопътната гара. Към Ямбол, въпреки шумотевицата, вдигната около откриването на Минералната баня, нямало тълпи от курортисти. През тази 1937 година се отворило и второто отделение на Банята, пак с надеждата да се привлекат ябанджии, но работата била трудна. Доста трудна – вече в Третото българско царство имало няколко широко известни минерални бани и било трудно курортистите да променят навиците си. Издавали се брошури, в които се рекламирали и ямболски бирарии, като „Казачето”, както и златарски ателиета, хвърляли се рекламни листовки от влака, водещ от Ямбол към столицата, а местната преса, особено вестник „Тракиец”, почти във всеки брой пускал карета, в които разхвалвал Банята.

Въпреки всички тия усилия, не се превърнал Ямбол в курортен център. А няколко години по-късно дошъл страшният удар – минералната вода в Банята… не била минерална. В Сливен вероятно пирували от тази вест, а големият Чудомир написал с присъщия си колоритен език няколко унищожителни пасажа за това събитие. В крайна сметка властта в Ямбол не признала , че водата не е минерална, а и проучванията, които аз направих на редица документи от оная епоха, не показват такова фиаско. Показват, че дебитът на минералната вода рязко намалява и че нейната температура спада. Но и това било достатъчно, за да се приберат гордите знамена – Банята останала да се ползва от местните жители, като водата се подгрявала, за да достигне приемливата температура.

,Онова радио в къщата на улица „Трапезица”наистина е било „Христо Ботев”,и цъфнало у дома през 1955 година, показа справката ми. През 1943 г. дядо ми заминал да работи в Германия, Холандия и Белгия – на Третия райх трябвала работна ръка. Завърнал се с виенски сервиз, ала без радио, което доста ме учудва, тъй като той бил голям политикан. Всъщност, радио пристигнало на улица „Трапезица”, само че в съседната къща, като подарък за един от братята на дядо ми. Било „Телефункен”, придружено с две шевни машини „Сингер”, те пък за чинка ми.

Наследници на търговеца от 1937 година Велизар Козловски, носещи същото име, работят сега в сервиз „Токио”, който поправя магнетофони, транзистори, грамофони. Кръвта вода не става, надявам се сега няма кой да ги прибере в полицията, защото харесват западна техника или японска.

Велизар Козловски през 1937, и дядо ми, Михо Тошев, през 1944 година завърнал се от Третия райх. Дали не са се спирали някъде из ямболските улици, за да споделят нещо от оная страна, която единият почитал заради техническото съвършенство, а другият видял с очите си…

About the Author :

Leave a reply