Вдъхновен певец на Тунджалъка – Марко Недялков живя пламенно и угасна внезапно като звезда

Илко Капелев

„Ще ви окъпя с топлите си чувства!“, би казал Марко Недялков, ако сега беше сред нас. Но, за огромно съжаление, не е, не е Марко Недялков сред нас… А къпеше със своите топли чувства всички, които се докосваха до неговото голямо тракийско сърце и проникваха в необятната вселена на неговата красива поезия.

Марко Недялков, нека веднага да отбележа това, не правеше поезия заради поезията. Той търсеше красотата на поетичното изкуство в шепнещите листи на тополата, в запалената пещ на залеза, във високия полет на птиците, във ветровитото небе над каменистите зъбери, където отсядат на отдих орлите… Той посвещаваше своите стихове на всички – от конекрадеца до министъра. От сърцето му непрестанно бликаше поезия – чиста и омайна като синева, защото Марко Недялков беше роден поет. Аз не зная с какви слова мога да изразя своите чувства към този поет. Аз не зная дали въобще е възможно това. Но зная, че той бе една лирична машина, която непрестанно произвеждаше любов и красота. „Камбана, която буди вечността от сън“, както казваше самият той в своите стихове за Негово Величество Човека.

Марко Недялков правеше поезия до последния си дъх и я правеше с великолепието на боговете… Той се бе издигнал високо над дребните боричкания, над нечистоплътните сплетни, над делничните интриги. Поетът бе ваятел на думите, архитект на големи и художествено изразителни метафори, някои от които се запомнят завинаги.Раздаваше душата си докрай, а сърцето му остана да бие като камбана в звънкия му стих. И ето, аз продължавам да събирам стръковете от неговите топли чувства, продължавам да се къпя в светлите лагуни на неговото изконно и чудодейно слово!

Всеки път, когато отида в родното си село Овчи кладенец, си спомням и за Марко Недялков: тук, на петдесет разкрача от мястото, където се е родил той (1931), съм се родил и аз – двайсет и пет години по-късно. Сигурно затова, казвам си понякога самонадеяно, съм прихванал този красив „бяс“ – поезията.

Да се разговаря с Марко Недялков не беше просто. Той говореше леко приповдигнато, образно, вмъкваше метафори, почти не употребяваше  делничната реч. Същевременно всичко това ставаше по един красив и естествен начин. Беше бог на лаконичния изказ, умееше го точно с вещината на снайперист. Почти безразличен или малко ироничен беше  към скучните хора…

Сега си мисля, че Марко Недялков не беше роден за този зъл и арогантен свят. Дали заради това не побърза през хиляда деветстотин деветдесет и трета година – едва на 62 години, една изключително силна творческа възраст – да си замине Отвъд!? Болно е, когато си помисли човек колко още писатели с ямболски корен си отидоха в ония години: Петър Гинчев (1998), Милан Бонев (1999), Георги Братанов (2000, по Гергьовден), Димитър Арабаджиев (2001), проф. Любен Бумбалов (2001), Добромир Тонев (2001), Стефан Чирпанлиев (2002), Димитър Яръмов (2003), Александър Миланов (2006, по Гергьовден), Недялко Динев… Свеждам глава пред светлата им памет, защото  те достойно и мъченически извървяха земния си път! Повечето от тях не живееха в античния град на богинята Диана, но с ямболско мастило написаха първите си стихове и разкази. От Ямбол тръгнаха по чакълестия път на литературата към своите заветни хребети и останаха завинаги свързани с Ямбол!

… Макар да беше безумно влюбен в живота („…Не мога да помисля, че някога ще спра,/ че някога ще бъда по-глух от канара…/ Днес учените трябва покой да не намират/ при мисълта, че хора на този свят умират“), струва ми се, че Марко Недялков приключи удовлетворен земната си мисия: написа около 50 книги, много от които за Тунджалъка… Някои хора не го разбираха, той не разбираше други, но до последния си дъх пя от сърце, тъй както славеят пее.

Марко Недялков не живя прозаично, още по-малко прозаични бяха стиховете му. От сърцето му бликаше поезия, чиста и омайна като синева, която поетът щедро посвещаваше на всички. Той бе истински патриот на своето малко отечество – Тунджалъка. В неговата лирика трайно присъстват тракийската равна земя, обхваната от нежността на загорското слънце, и „чернооките ямболки“. Поезията му е населена  с войводи и борци за социална справедливост. Майстор на любовната лирика, изпод неговото перо се родиха едни от най-нежните признания на любимата, събрани в поетичното му томче „След хиляда години раздяла“ (1973). С тази книга той спечели любовта на хиляди млади хора в страната, но и завистта на много свои колеги. Той никога и от нищо не се оплакваше, само казваше понякога: „Пет пъти съм падал от върховете, шестият ще бъде катастрофален!“

Овчи кладенец е едно красиво българско село на поетите – този феномен никой не може да обясни, но и никой не може да отрече… Освен Марко, тук са родени още поетите Александър Миланов, Димитър Арабаджиев, поетесата Иванка Тонева, летописецът на селото генерал Ангел Марков… Един от най-добрите приятели и познавачи на творчеството на Марко Недялков, с когото като деца са израснали заедно по пасбищата, бе Атанас Желязков, който обичаше да казва: „Марко живя в София, но негова столица беше и си остана Овчи кладенец“.

От първата книга на Марко Недялков – „Родно и свято“ (1956), до днес от пишещото войнство на селото са издадени над 90 книги. Все пак това е факт, който заслужава сериозно внимание.

На североизток от Овчи кладенец, край самото шосе, има една тракийска могила, която селяните наричат просто Могилата и която е вълнувала душите на много иманяри. От тук, едва петгодишен, Марко Недялков видял за първи път околния свят. С него били още Атанас Желязков, както и единият от тримата братя на поета – Димитър, по прякор Манчев. Откъснали се от къщите си и запрашили към Могилата. Като се изкачили горе, пред тях се открили невероятно красиви гледки – хълмове, реки, ливади… В далечината в лятната мараня трептели керемидите на съседното село Скалица. Марко Недялков  толкова силно се развълнувал, че възкликнал: „Бреееей, то и в къра имало къщи, бе!“ Може би затова по-късно, като пораснал, Марко си взел жена за съпруга именно от това село – Марина…

Тук, на Могилата, през моите детски години учениците даваха бойни дежурства през летните горещини. Най-отгоре на върха имаше построена колиба, в която беше хладно и в която децата почиваха и се криеха от време на време от опустошителната жега. Учениците наблюдаваха землището на селото и ако някъде, не дай си боже!, лумнеше пожар, те търчаха към кметството да съобщят страшната вест. Селската камбана започваше да бие на тревога. С газки и каруци хората се изнасяха към злокобното място, за да ограничат според възможностите си пожара, а след около час идваше и пожарната от града. Страшна мъка обхващаше селяните… Те плачеха за опожарената земя с горчиви сълзи. Някой от старците стриваше изгорелите класове между дланите си и казваше: „Изгоряло, ето на, нищо не е останало! Така е, който тръгва с дявола, тъй го наказва Господ!“ После целуваше овъгленото зърно, сълзите се стичаха в снежнобялата му брада, а камбаната продължаваше да бие и изпълваше с горест сърцата на селските хора…

…Ала един ден камбаната удари и за Марко. Неочаквано, внезапно, страшно. Отекна зловещо над Овчи кладенец. Беше 11 септември 1993 година. Струва ми се – след обяд. Бях се прибрал в селото да видя родителите си. Седяхме под асмата и разговаряхме за нещо… Беше горещ ден и тъкмо щях да питам кой си е отишъл, когато под яростното слънце един чорлав селянин по потник и дочен панталон извика: „Чухте ли, бре, Марко Недялков умрял!“ Този зловещ вик никога няма да забравя, вцепених се. Само след четири дни Марко трябваше да навърши 62 години. „Поетите от неговата природа не живеят дълго“, каза по-късно по този повод Стефан Чирпанлиев.

С Марко Недялков се запознахме през есента на 1976-а година в одимения сумрак на селския ресторант. Бях двайсетгодишен и, както е редно на тази възраст, се канех да покоря всички поетични върхове… „Не бързай, – каза ми една вечер Марко, когато за пръв път погледна стиховете ми. – И житото не цъфти изведнъж!“ Охлади ентусиазма ми, но ме и окуражи: „Имаш точни и красиви образи, ала трябва повече да работиш!“ По-късно ме изпрати с малко писъмце до ямболския литературовед и завеждащ отдел „Култура“ по онова време в окръжния вестник „Народен другар“ Иван Джурелов: „Драги Иване, привет от името на моето сърце! Приеми младия поет Илко Капелев и дай път на талантливите му стихове! Твой: Марко Недялков“. Така дебютирах със стихотворението си „Изповед“… Същата зима Марко Недялков изкара в Овчи кладенец, пишеше книга за починалата си наскоро майка баба Стана – „Зорницата за мама плаче“.  „Плача, когато пиша стихове за мама“, каза ми веднъж поетът в беседката на брат си Христо Недялков, където бяхме седнали на  по чаша „барутлия вино“ (определение на М.Н. – б. м.)

В края на март 1977 година, когато една сутрин трябваше да отивам войник, ние до зори седяхме в същата беседка с Марко и други приятели , отпивайки вино. Призори поетът заглуши селските петли с три последователни изстрела от лъскав белгийски пистолет. Месечината беше пълна и златиста като селски харман…

…Марко Недялков постоянно отговаряше на писмата ми в казармата. Само веднъж закъсня: „Извинявай, боледувах! Наказвам се цял час да не пуша!“, бе започнал писмото си.

Нашето мъжко приятелство продължи и през годините, когато бях в Западен Сибир. А по-късно, когато отидох да уча в Литературния институт „Максим Горки“ в Москва, той ме поздрави почти телеграфически в едно кратко писъмце с три изречения:

„Др. Капелев,

Благодаря за добрите думи!

Стиховете бележат напредък!

Пожелавам ти орлови криле в поезията!

Бъди щастлив!

Твой: Марко Недялков“ 

Понякога се плаша, че започнах да забравям гласа на Марко Недялков. В такива случаи си мисля, че трябва да поискам от Дани – неговата дъщеря, един аудиодиск на поета, та понякога да „разговарям“ с него. Ние често не осъзнаваме колко много ни липсват мъртвите…

Не подозирах, че се виждаме за последен път, когато в началото на 1992 година (с една година закъснение поради боледуване) чествахме 60-ия му рожден ден в Ямбол. Клубът на дейците на културата беше препълнен. След срещата публиката беше поканена на коктейл в една от залите на ямболския агро-промишлен комплекс. Там бе и голяма част от ръководството на Ямбол начело с тогавашния кмет Стоян Стоянов, председателя на АПК – Ямбол Петко Божков (който подари на обществеността този коктейл в чест на своя голям приятел и земляк Марко Недялков; доста по-късно веднъж той ми разказва доста спомени за своя връстник и приятел Марко, та тогава научих, че в годината, когато се родили те – 1931-ва, в Овчи кладенец са се родили общо 100 деца…), много артисти, журналисти, писатели, приятели на поета…

Вдигаха се тостове! Поетът благодареше на хората с добри думи, сред които бе и любимата му фраза: „Ще ви окъпя с топлите си чувства!“ Гуляхме до изгрев слънце… Гуляхме и не подозирахме, че това е последната ни среща!

Марко Недялков изживя доста горчивини през своя живот… Той бе раняван дълго, над 20 години, с неразбиране и бездушие, и оставен до края на живота си без работа. След 1989 година можеше пръв да свие рупор с длани и да се нарече мъченик или дисидент. Но не направи това Марко Недялков, под достойнството му беше да се влее в кресливите редици на лумпените. Той предпочете да остане верен на перото си, да остане в красивите светлини на своята звездна поезия. Остана до последния си дъх да възпява живота, а смъртта нарече „една нелепост и измама“.

Ще ви окъпя с топлите си чувства!“, би казал поетът сега, ако беше сред нас.

А всъщност той е сред нас!…

…Днес Марко Недялков страшно ми липсва!

About the Author :

Leave a reply