Бунтовници от миналия февруари

IMG_5502AТе са приятели. Не от детската градина още, чак след средното образование се запознават, но явно вярват един в друг. Ивайло Илиев е уредник в Художествена галерия ”Жорж Папазов”, Румен Бошнаков е рок музикант и строител.
Ивайло бе първият, който дръзна в нашия град да се изправи на площадката на читалище „Съгласие” и да възроптае срещу високите цени на тока и срещу монополите. Изглежда проста работа, но тук, край Тунджа, той тръгна да вдига ямболлии от дрямката пред телевизорите или от масата, на който псуват безсмислено след втората ракия или шестата бира.
Помня началото, но бях забравил точната дата, Ивайло и Румен – също. Оказа, че е било 9 февруари. Почти преди една година. Уредникът в Художествената галерия тогава решил, че и в Ямбол трябва да се направи нещо, а не да се гледат разгневените мъже и жени в столицата и да се гадае какво ще стане. Ние, българите, сме силни по гадаенето, по действията ни няма почти никакви.
Ивайло сега мисли, че хубаво са тръгнали заедно с другите протестиращи, но май не са успели да стигнат до сериозно развитие на нещата.”Не виждам никаква борба с монопола, това че са извили ръцете на електроразпределителните дружества да намалят с някакви проценти цената на светлото и топлото, за него не е никаква борба с монопола. Той е убеден, че всички договори пак се правят под масата, на тъмно, както стана целият ни Преход. ”За това и бяха нашите протести, на хората им бе омръзнало нещата да се случват по този начин”, твърди Ивайло Илиев.
За Румен Бошнаков година по-късно ситуацията не е по-блестяща. ”Аз поне така чувствам нещата. Аз съм просто един гражданин, далеч съм партиите, ала имам лична позиция. Нищо не се е променило към по-хубаво. А ние протестирахме за по-добър живот”, така вижда от своята камбанария нещата днес рок музикантът, който свири на китара в бандата „Ямбол проджект”, която е към читалище „Съгласие”, и понякога има изяви с приятели по градските клубове.
Ивайло Илиев също не е особено доволен от живота в България една година по-късно. Все пак счита, че положението е малко по-спокойно. ”Като почнахме да протестираме, всички казваха: ”А бе, ще се навикат един месец и ще спрат. Не викахме цял месец, но нещата някак си се „утоляват”, за това имаме усещането, че са по-спокойни”, допълва Румен приятеля си. ”До следващия път, когато пак се случи нещо такова”, казва обаче инициаторът на протестите през миналия февруари Ивайло Илиев.
„Сигурно има и умора вече, аз специално видях как някои много бързо се умориха тогава, през миналата зима. Излязоха един път, два пъти, и това им беше участието. Ако бяхме продължили, може би нещата щяха да тръгнат в много по-друга посока, щяха да се подобрят значително. При протестите се обърна внимание на тия проблеми, преди това за тях изобщо не се говореше. Не се говореше за тъмните сделки в енергетиката, за цените на тока. Както и за проблемите в други сфери на обществото. При протестите почна вече да се говори, дори и в парламента”, така вижда ситуацията с днешна дата Ивайло Илиев.
„Не съм привърженик на крайните действия.  Много хора са ми казвали – трябва революция, трябва въстание. Не съм зад такива идеи. Ако бяхме постоянни, щяха да ни обърнат наистина сериозно внимание. Протестите ни със сигурност не бяха купени, но доста хора се опитаха да ги използват”, признава той. За разлика от него, Румен Бошнаков ми казва, че не е усетил да има натиск върху тях, да има опити да ги използват.
В това двамата приятели явно се разминават, но то е обяснимо – Ивайло бе не само лицето, а и двигателят на ямболските протести, по тази причина той знае неща, които Румен няма как да е „надушил”. А и Румен, с когато водих няколко разговора миналата зима, както и тия дни, е рокаджийска душа, а те, рокаджиите, са малко отнесени. Още повече, че той не тръгнал с намерението да е в епицентъра на протестите, но се наложило да помага на приятеля си, като видял какво бездушие има в града ни.
„Във февруарските протести хубавото бе, че бяха първични. Те не бяха навързани с никого. Политиците тогава се уплашиха именно поради това че протестите ни бяха чисти. Следващите протести се опорочиха, аз така виждам нещата”, казва Бошнаков.
Питам ги защо не ги видях на протестите през лятото. И двамата категорично ми отговарят, че там не е било тяхното място. Ивайло веднага отишъл на първия митинг, ала бързо си дал сметка, че има политически игри в тая история. Румен също не се чувства съпричастен към „красивите, младите и умните”, които направиха своя поход срещу олигархията и много седмици искаха оставката на правителството на Пламен Орешарски.
За да се дръпне Ивайло от лятната „буна” голямо значение имал и фактът, че видял на площада хора, на които няма доверие. Румен има и съвсем личен мотив – като строител,  тогава имал много работа и нямало как да я изостави. „През зимата на миналата година бях просто до стената, не виждах как ще платя сметките на семейството си за ток”, допълва Бошнаков, чиято дъщеря тогава беше първокласничка.
Не зная какво ще отсъди историята. Прекалено рано е за нея. Поглеждам какво сме писали във вестник „Делник” на 11 февруари, понеделник, ден след първия протест. ”Ямбол възропта срещу монополите”. Тогава, преди почти година, на първия протест се събраха около 300 наши съграждани, на втория те вече бяха над 500
На 24 февруари недоволните стигнаха повече от хиляда души. Правителството на ГЕРБ бе вече в политическия хербарий, тъй като Бойко Борисов хвърли няколко дни по-рано оставката си като премиер.
Историята. Няма какво да я мислим с Ивайло и с Румен – просто е безсмислено занимание да гадаем. ”Вие защо останахте в България, нямате къде да отидете в чужбина, или има друга причина”, питам зимните бунтари на изпроводяк.
„Родина, така са ни учили”, ми казва Румен Бошнаков. „Искам да говоря на български, да живея с родителите си, с приятелите си. Обичам страната си”, обяснява Ивайло Илиев, но допълва: ”Ако животът обаче не се подобри, може и да се махна”.
Борислав Ненов

About the Author :

Leave a reply