Борбата за власт и заблудите

Борбата за власт по нашите земни ширини, както би могло да се предположи, е безскрупулна, по ориенталски оцветена и ожесточена, игнорираща принципите и морала. Армията от партийни камарили, партийни бюрократи, политолози, социолози, журналисти и прочее ибрикчии на всяка власт, лъжат неистово народа, сеят умишлено заблуди, зомбират бедните глави. Моралът и принципите, доколкото ги има, ако изобщо ги има, наместо да те защитят, те правят за смях, правят те жалък в очите на мнозинството, жадуващо келепира. Така нареченото гражданско общество, което трябва да те защити, което трябва да опази човека от държавата и политиците, също го няма. Нещо повече, гражданите са подменени от войнстващи партизани и платени лумпени, които издигат политически лозунги, наместо да воюват за благоденствието на човека. Въобще, гражданинът, честният и морален човек, е незащитен, по-лошо, превърнат е в мишена от боричкащите се за власт политически шарлатани, защото е пречка за тях. Още по-неуютно е на мислещия човек , най-ненавистния за партийните камарили и платените клакьори, защото разбива схемите им, елиминира заблудите с всяка своя дума и всеки свой жест. Простичкият, понятен пример, в който се отразява тази тъжна реалност, е, че телевизионните студия са окупирани от шепа политически аутсайдери и угодници на всяка власт. Нарочно не споменавам имена, за да стане по-осезаем, по-релефен, проблема, но се надявам, че всекиму е ясно за кого говоря и за какво говоря. Лесен интелектуален тест е, надявам се, да проумееш, че ако някой е следвал в Съветския съюз и е бил платен доносник на ДС, няма моралното право да говори против Съветския съюз и ДС. А тъкмо такива нечестивци се кипрят на екрана, комай денонощно, за да ни убеждават кое е правилно и кое не, или кое е морално – Боже, прости им! – или не. Чудя се кой им вярва и защо, щом отдавна са компрометирани, щом са разобличени като ченгета и лъжци, като ренегати и мизантропи, но май има кой да им вярва, щом още са на екрана! И големият ни проблем, като народ, като общество, е тъкмо в това лековерие, в склонността ни да се доверяваме на мошеника, или да се надлъгваме с мошеника, може би, за да докопаем, за да разделим келепира. Такава е тъжната истина, не сме толкова доверчиви, преструваме се на доверчиви, за да докопаме файдицата, за да осребрим участието си. И, което е най-лошо, което е страшно, сякаш сме доволни, ако усетим, че поредният народен вожд е корумпиран, защото предчувстваме, че ще се облажим и ние покрай шашармите му. Така или иначе, тези психологически нагласи на народа, се използват ловко от партийните манипулатори и платените клакьори, които ни убеждават да направим това, което не трябва да направим. Напоследък, например, вопълът на всякакви политически и прочее мошеници, облажили се от нашенската, разкапана и корумпирана власт, е да гласуваме, непременно да гласуваме. И смешно, и тъжно е, но тъкмо хората, които ни убеждават, че политическата класа е корумпирана и несъстоятелна, а статуквото непременно трябва да се промени, настояват ожесточено да се гласува. И смешно, и тъжно е, поне по две причини: едната е, че те са част от политическата класа, а другата е, че единственият начин да се опази статуквото е да се гласува. Абстрактното говорене против политическата класа, от политици за политици, разбира се, е празни приказки и дори цинизъм, щом посочените единодушно,  от всички, явни недостатъци, принадлежат на политическия опонент, но не и на мене. А политическият опонент, съвсем очаквано, ръси същите обвинения, абсолютно същите и също дотолкова безспорни, обвинявайки съвсем оправдано другия. Ето, в това се състои жалката политическа реалност, върху която се крепи статуквото: очевидни са и корупцията и гафовете, очевидна е вината на политиците, но практически нито някой е виновен, нито някой е осъден. И проблемът тук не е в бездействащата или неспособна съдебна система, която би трябвало да е гарант на демокрацията, на реда и сигурността, проблемът е далеч по-голям, проблемът е проблем на статуквото. Простичко казано, държавата ни е конструирана тъй, че третата власт да не работи или да е неефективна, ако работи, за да се ширят необезпокоявани корупцията и всякакви шарлатании. От тях, от тези шарлатании, преизвестно е, се облажават и чак преяждат, вече четвърт век, родните властници, продукт или субпродукт на родната политическа класа. Ето, това трябва да знаем, когато е дума за статуквото, за това трябва да мислим, а всичко друго са празни приказки, заблуди и манипулации. Властващите и хранениците на властта ни убеждават, т.е. лъжат, че трябва да гласуваме, за да променим статуквото, а тъкмо тъй, гласувайки за политиците, които отдавна са ни разочаровали, всъщност, опазваме статуквото. Шамар за корумпираната и доказала несъстоятелността си политическа класа би била единствено нашата пасивност, само така, ако не гласуваме, ще докажем, ще покажем, че сме разочаровани, че вече не вярваме на тези партии и тези политици. Обществото ще излъчи нови лидери, ще роди реална алтернатива, само когато е ясно, че народът е отхвърлил категорично старият ред и старите мутри, че вече не вярва на политиците и властниците, колкото и ловки да са те. Призивът да се гласува, на всяка цена, независимо за кого, е груба политическа манипулация, това трябва добре да се осъзнае, но и отчаян вопъл на непримиримия политически тарикат, последна надежда и последно прикритие. Заплахата, която размахват осъдените на крушение и забрава политикани, че от негласуването ще спечелят партиите с твърд електорат, е още една заблуда, поредната политическа шарлатания. Защото за един кратък период от време, партиите с твърди ядра, наистина, ще изглеждат по-стабилни, но промяната на статуквото ще принуди и тях да се променят. А заблудата е двойна, заради това, че тези партии са си въобще по-стабилни, че винаги са имали подкрепата на твърдия електорат. Разликата сега, при промяната на статуквото, е, че този електорат ще е по-осъзнат, по-мислещ, не тъй безкритично, механично и наивно следвайки любимата партия. Въобще, промяната на статуквото е наложителна, там е големият ни проблем като държава и нация, а всичко друго са празни приказки, една премислена, всъщност, манипулативна препирня. Стана дума за това кой и защо дрънка денонощно врели-некипели по телевизия, радио и прочее медии, но не знам колцина са се замисляли върху красноречивия факт, че ревнители на статуквото са облажилите се от властта. Ако има недоволни, които открито заявяват, че няма да гласуват, то има и такива, които ни убеждават, че непременно трябва да гласуваме, а разликата между тях, натрапващата се разлика, е, че те са представители на два свята. Ревнителите на статуквото, политици, държавници, социолози и прочее храненици на властта, на всяка власт, си живуркат за сметка на мизерстващия народ вече четвърт век, хранят се потта на този народ. А мизерстващите хора, най-бедните европейци, разбира се, трябваше да се осъзнаят най-сетне, да разберат, че ги лъжат дълго и някак нереалистично, че вече е дошло време да бият шута на самозабравилите се политикани. Тъкмо това се случва, като че ли, в навечерието на евроизборите, народът осъзна тъй прозрачната истина. А воят на социолозите и политолозите, страстните заклинания на политическите шарлатани непременно  да се гласува, показва че са уплашени, сериозно уплашени. Има защо, срутва се златната мина, хранила ги четвърт век, е, с остатъците от пиршеството на господарите, но със златен прах все пак, а ако нещата се променят, те, лесно е да се предположи, ще умират от глад. Народът не знае все още, че не бива да очаква и следва слепешката поредния месия, а трябва да изрине компрометираната и несъстоятелна политическа класа, осъзнали са го само най-будните българи. Политическите шарлатани го знаят обаче прекрасно и затова ни убеждават и принуждават да гласуваме, непременно и на всяка цена…