Благослов за тихия подвиг
Срещата ни се състоя по настояване на Тончо Дженков Хамбарлов, живеещ в родното си и обичано село Мамарчево. Искаше да ме запознае с малката добра фея, появила се в живота му и да разкаже за благородното й сърчице; да изрази своята признателност към момиченцето, което грижовно му помага.
Посрещнаха ме и двамата – възрастният, но младолик за своите 82 години бай Тончо и чаровницата Нария Николаева Желязкова, на 11 години.
Съдбата ги сприятелява, след като дядото на девойчето (по бащина линия) ги запознава, тъй като е определен за социален асистент на стария човек и се грижи за него в почти всяко отношение. Когато му гостува тук, на село, Нари с готовност се включва в тези грижи. Постепенно с бай Тончо се опознават и сприятеляват. Той я обиква много, като своя 
внучка я чувства. Когато говори за нея, гласът му прелива от ласкаво умиление и звучи с неизразима нежност! А малката госпожица с миловидно личице и много светлина в очите се усмихва стеснително. И някак недоумяващо – за нея да прави добрини е нещо толкова естествено, като дишането, например! Споделя, че мечтае да стане моден дизайнер, а неин любим предмет в училище е математиката. Да помага на хората навярно е нейно призвание – не само на бай Тончо (пазарува често, носи му дърва, домакинства с удоволствие). Хубавата русокоса продавачка от близкия квартален магазин споделя, че с радост Нари помага и на нея, когато се отбие там. И не пропусна да изрази възхищението си от добрите обноски на момичето, от неговото отлично възпитание. Потвърдиха нейните думи и няколко клиенти в магазина, хвалейки заслужено петокласничката Нария, която учи в ОУ „Кирил и Методий“ – град 
Елхово. Нейна класна ръководителка е Мариана Тонева, а дългогодишен директор – очарователната госпожа Тинка Атанасова, с която ме е срещала работата ми (като педагог в Болярово). И двете могат да се гордеят с малката си възпитаничка Нария! А и нейните родители – Нина и Николай, както и баткото Денис, 14-годишен. Нари призна, че харесва своя клас; има много приятелки сред връстниците си. А когато я попитах какво е според нея приятелството, отговори без колебание: „Най-прекрасното нещо!“ И допълни, че приятелството с възрастния човек я обогатява, навярно защото много е живял и много е видял през живота си, затова е помъдрял. Бай Тончо също словоохотливо сподели доста неща от битието си. През целия си живот е бил механизатор. Със съпругата си Неда са живели в почит и сговор, в обич и разбирателство по всички въпроси. Но преди три години тя си отива от света. А той остава – сполетян първо от инсулт, а 
после от болестта на Паркинсон. Синът му Дженко и дъщерята Радка живеят в София, но отклонява предложенията им да се премести при тях в столицата. Тук е свикнал, обича и познава хората, а и нали все още се движи! Освен това си има вълшебна помощница – Нария! Когато не е на училище, тя бърза да се върне от своя град Елхово, за да прекарват заедно всяка ваканция, дори да е кратка (както в случая).
Според бай Тончо децата като нея – толкова мила, отзивчива, работлива и добросърдечна, са рядкост вече в нашето съвремие. Защото хората са се отчуждили някак – особено в големите градове. Затова не иска да отиде в София. После заговори за общинския кмет г-н Христов, когото познава от младо момче, когато дошло да си вземе булка от тяхното село. „И хубаво момиче си избра момчето, скромно, тихо, сговорчиво, добро и по сърце“, допълва старият ловец, който признава, че ловът му е помогнал много да се запази така младолик. А след раздялата ни си спомних думите на М. Горки, че в живота винаги има място за подвиг. Не само бурни, исторически, а в мирни дни. Например, да правиш добрини, радвайки хората – като Нария и нейния тих подвиг…
Бинка Величкова
