Би било смешно…

BB2Би било смешно, ако не беше тъжно! – разбира се, нищо ново под слънцето, както се казва, тъй сме орисани, че да повтаряме стари – стари истини, но без да си вземем поука. Завихрилата се покрай нас политическа шизофрения не е от вчера, не изненадва никого, чак ни забавлява, въпреки горчивия привкус и спотаените страхове. Всичко е смешно, но и страшно, комично, но и трагично, родният политически театър отново е познатата гротеска. Дотолкова гротескно е всичко, тъй всеобемащ е спектакълът, че никога не е ясно дали окаяните ни политици играят главната роля, или ние, макар да ни е отредена ролята на жалки статисти. Да, ние, статистите, променихме неочаквано, невероятно, познатия политически мизансцен, разбичкахме класическата драматургия, сътворихме нещо невиждано. Не ние, всеизвестно е, измислихме лидерската партия, но е сигурно, че тъкмо ние я обърнахме с главата надолу, променихме забележително и вида, и функцията й. В цял свят, знае се, партиите, знайни и незнайни, големи и малки, излъчват лидери, само у нас е наопаки, лидерите, знайни или незнайни, си скалъпват партии. И не стига това, ами шумно известният, акламиран от множеството лидер, без когото е немислима неговата партия, най-често не я управлява, защото е ленив или некомпетентен. Стига му на него да се къпе в народната любов и да краде неистово, докато други, по-низшите чинове, се потят, нагърбили се с управлението. А най-удивителното в този нашенски спектакъл е, че те, опитващите се да управляват, най-често са абсолютно неспособни да го сторят, та умножават още проблемите ни, дето и без това са много и премного. Умножават те, нека изтъкнем и това, и мераклиите да властват, които схващат, колкото и оскъден да е акълът им, че бездарните управници са на ръба на пълния провал. Днешният ни ден, досущ като вчерашния, е познатата сцена, на която се разиграва същата тази, до болка позната, бутафория, буфонада, или Бог знае какво точно. ГЕРБ, най-лидерската от лидерските партии, съвсем очаквано, съвсем закономерно, стигна до разпад и вече остава само тъжният финал, който ще я превърне в спомен. Бойко Борисов, въпреки бойката поза, няма печеливш ход: окаян заложник е на компрометирания Цветан Цветанов, с който не може да се раздели, защото ако партията е негова, структурите й не са негови. Цветан Цветанов, очевидно, съсипва не само неговия имидж, било защото е клиент на прокуратурата, било заради необуздаността и глупавите изцепки. Който е умен, който има цена, който се надява да го купят, вече бяга – такъв е случаят с Владислав Икономов, такъв е и случаят с Красимир Стефанов. Те, бегълците, бяха най-изтъкнатите експерти май, а Главчев и Ципов едва ли са им равностойни, както не е дотолкова класен експерт, като че ли, твърде словоохотливият инак Томислав Дончев. А и липсват гаранции, че няма да духнат и други експерти, ако са останали такива, докато е гарантирано, виж, оставането на Цецка, Деси, Цвета, Лиляна и други жени, които едва ли би поискал някой.  Гарантирана май е и познатата безпомощност на партията да генерира идеи или да държи позиция, което отдавна я превърна в най-смехотворната опозиция. Въобще, ГЕРБ дори да оцелее след евроизборите, без съмнение, едва ли ще има участ по-различна от тази на НДСВ, да речем, и твърде камерно представителство в следващия парламент. Като говорим за нашенския политически театър обаче, трябва нарочно да изтъкнем натрапващата се неспособност на партията, партийците и лидера, да се променят някак, да потърсят спасителната алтернатива. Издигането на най-успешните кметове за заместник-председатели, разбира се, е фарс, поредният фарс, щом е ясно, че те са заети с кметските си дела и не им приляга ролята на партийни апаратчици. ГЕРБ, очевидно, заблуждава не толкова обществото, колкото нещастните си поддръжници, с дотолкова неспастрения маньовър. Горе-долу същото прави и президентът Първанов, ако се вярва на довчерашния му съмишленик Нидал Алгафари, въпреки опита си на успешен партиен лидер. „АБВ” бе просто предопределено, по-наблюдателните го забелязаха веднага, да се впише блестящо в нашенския бутафорен спектакъл и дори да учуди обръгналата публика. Изненадата, ако я има, за жалост, няма да е от най-добрите, щом вече е ясно, че жадуваното от мнозинството наивници обновление на столетницата няма да се състои и сега. Георги Първанов май се домогва до решаването на личен проблем, не на обществен, ще излязат прави май тези, които твърдят, че го движи чудовищният му егоцентризъм. Едва ли е кой знае колко важно обаче, за когото и да е, случващото се с „АБВ”, щом привържениците му, въпреки раздувките на услужливи социолози, се броят на пръсти, а вече е налице и разкол. По-същественото е, че ако ГЕРБ не смогва да се поучи от грешките си, то не по-успешни са и реакциите на БСП, удивила всички напоследък с неадаптивността си. Не намеквам тук за евентуалния компромис, който би елиминирал създаването на „АБВ”, а искам да изтъкна задължителният компромис, който партията бе длъжна да направи в това смутно време. Каквито и да са, колкото и да са достойнствата на новия Избирателен кодекс, не ще и дума, той непременно щеше да бъде посрещнат с много и произволни отрицания, щом са всеизвестни нашите нрави. Така или иначе, БСП и вносителите му, бяха длъжни, да се замислят над всеки от конфликтните моменти, да коригират, ако не друго, поне онези, които биха допринесли за етническо противостоене и нажежаване на обстановката. Знае се, че у нас, етническата карта всякога е последният коз и на тези, които отчаяно пазят властта си, и на тези, които яростно напират към властта, та е абсурдно, че БСП, въпреки опита си, е неспособна да реагира адекватно. Друг въпрос е, че каквото и да направи столетницата, едва ли ще успокои безчислените напоследък националистически формации, склонни да клеймят с повод и без повод ДПС и турците, пък и коалиционните им партньори. Не е имало у нас никога, толкова много, тъй шумни и толкова напористи националисти, втурнали се вкупом към парламента и върховете на властта. Не е само новоизлюпената „България без цензура”, поредната лидерска партия, която се надява да щурмува успешно парламента, надява се на успех и НФСБ, а не губи надежда и „Атака”. Националистите, без съмнение, ще играят главна роля в близкото бъдеще и, вероятно, ще обогатят родната гротеска, докато си разменят реплики с вечния враг ДПС. Едва ли е нужно да изтъквам обаче, че и те, нито искат, нито могат да се променят, за което си имат и едно що-годе приемливо оправдание, щом ДПС така и не съумя да се превърне в партия, която не е етническа. Нещо повече, имат известни основания май онези, които твърдят, че партията е пример за задкулисно управление, щом ролята на почетния председател, колкото и енигматична да е, със сигурност, е решителна. Въобще, би било смешно, ако не е тъжно, ще повторя, щом политическият театър у нас често прелива в клоунада и без участието на доказани майстори в жанра като Жорж Ганчев или Яне Янев. Клоуните, не знам дали сте забелязали, обаче са най-често тъжни, докато ни разсмиват, та се утаява тъга и у нас, докато се смеем. Така се ражда нашенската гротеска, хем смешни, хем тъжни, са и актьорите в политическия театър, хем тъжни, хем смешни сме и ние, търпеливите уж и обръгнали зрители. Така е наглед, но сме по-скоро непримирими, отколкото търпеливи, само че все ни бяга спасителната идея, която инак настървено преследваме, та се юрваме подир поредния измислен лидер, за да е пак и смешно, и тъжно…

Любомир Котев

About the Author :

Leave a reply