Без Борко завинаги…

На 18 април 2018 година бе погребан Борислав Ненов – личност, която косвено съм считала за сродна душа, откак го познавам – повече чрез написаното от ръката му, отколкото базирано на преки контакти. От времето, когато работеше в ямболския вестник „Делник“, следях неговите журналистически материали. И ми допадаше стила му – с прокрадващата се върху страниците добронамерена ирония, примесена с благ хумор най-често; с аналитичния тон и твърде мъдрите за възрастта му констатации.

Борката Ненов – неподражаемият, неотразимият, необходимият! Бяхме филолози по образование (при това възпитаници на един и същ университет) и колеги по призвание. Момчето, чиято художествена публицистика и документалистика  освен върху вестникарските страници, може да се прочете и в книгите му: „Ямболските страсти – някога и сега“ (хроники, 2007 г.), „Гримасите на Прехода“ (2009 г.), „Подранили носталгии“ (разкази, 2012 г.), „Когато Безистена беше хали“ (2017 г.).

Борето си тръгна от нашия свят на 54 години – възраст, когато старостта е сравнително далече, а младостта не бърза да напусне душата човешка. И някак ми е дяволски трудно да приема, че това негово „заминаване“ е окончателно, завинаги! Но … библейският Авраам повярвал по силата на абсурда, нали? И аз ще трябва да се примиря с абсурдната, но реална мисъл, че вече го няма. Че е невъзможно да го зърна, нито да прочета новия му материал, нито да чуя познатата, закачлива реплика : „О, долавям свеж полъх от Болярово! Здрасти!“

„Ключът към самия живот се крие в това да приемем неговата преходност“ – е записал Стивън Ливайн в дневника си през далечната 1967 г.

Преходни сме всички, Боре, временно сме тук , на тая земя. Но ти избърза с пътуването към по-съвършените измерения на битието, Борко. Дано душата ти намери там блаженство, мир и вечен покой!

Бинка Величкова