А някога край Тунджа…

bagrjana-1_5845AОбирджии на банки, убийци на идеолог на страховитата, а според някои зловеща, Вътрешна македонска революционна организация. Художник, влязъл с гръм и трясък в едно от свърталищата на модернистите в Париж. Писател, загубил се из пищната и същевременно отчайваща флора на Бразилия, един, другият, работил като хамалин по пристанищата на Египет, за да остави хубав пътепис за страната на палмите.
Лекар-агент-провокатор, за който в крайна сметка се погрижили вездесъщите състави на комунистическия съд, пращайки го в Белене. Земеделци с жълто около устата, разработвани от Държавна сигурност под секретното наименование „Тъпанари”.
Единият стигнал до депутатската банка на Великото народно събрание, въпреки че имал оскъдно образование. Не му харесала обаче тази банка, както не му допаднало и да се бори за демокрация, макар номинално БКП да била паднала от власт.
Предпочел да се завърне в Марсилия, където вече бил настанил семейството си – дъщерята привикнала към френските нрави и искал да я види как там, а не в Ямбол или в София, завършва гимназия.
Другият от „Тъпанарите”, също вербуван съвсем млад от Държавна сигурност, имащ псевдонима Македонски, а после дълго време опълчвал се срещу създалата я система, също стигнал до място в Народното събрание. По-късно от първия, но пък трайно уседнал в София, като преди това, още с първите трепети на синьото време, получил на безценица апартамент на пъпа на Ямбол.
За дъщерята. Все за нея тогава вървели нещата, после обаче дошъл ред да се помисли и за сина. Нагласил го и него, гешефтът с подареното от САЩ масло донесъл доста пари.
На стари години почнала да ги дърпа и двамата, разработвани в секретната операция на Държавна сигурност, носталгия по Тунджалъка.
Единият си пристигал за летните месеци от Марсилия, другият от София. Първият отсядал в село Чарда, вторият в село Люлин.
Корени.
…Когато преди много пролети влязох да го търся из канцелариите на строителното предприятие, ми направи впечатление с масивната си фигура и със самочувствието си. Не беше голям шеф, работеше в отдел „Труд и работна заплата”, но не бе и обикновен писарушка. Самочувствието му ми стана ясно няколко есени по-късно-баща му живял някога във Франция, там имал и сега братя, макар и от друга майка. Имаше инстинкт на хищник, надушваше бързо следата и за нула време оглави ударния отряд на местната КТ „Подкрепа”. „Подкрепа” трябваше да бъде синдикат, но лекарят по патоанатомия от Стара Загора почти моментално го направи кадрови щаб. Там, в този щаб, уволняваха и назначаваха директорите на държавните предприятия и ямболлията с френски нюанс се опияняваше от хавата.
Патоанатомът не пропусна хищническата му захапка и бързо го изтегли в столицата-такива хора, с размах, му трябваха в КТ „Подкрепа”. Имаше в това мътно време голям мегдан за правене на пари-синдикатите бяха освободени от акцизи и почнаха да внасят уиски, парфюми, каквото падне.
А падаше доста.
Доста, но недостатъчно и полетът на кондора го отнесе в най-силния щаб-там, където бяха вече приютили важни фигури от бившата Държавна сигурност и имаха досиетата и на държавните фирми, и на личностите, опитващи се да управляват България. Тези, които нямаха досиета от предното време, имаха все някакво слабо място-брадатият и кльощав премиер си падаше по мъже, другите кълвяха лесно по лъскави курви или пък не можеха да устоят на пачките.
Французинът от Ямбол плуваше напълно в свои води – щом беше успял да вдигне на щурм касапите от местната фабрика „Родопа”, които окупираха предприятието и изгониха директора, нямаше да се изложи и в игрите край жълтите павета. От масивен почна да става твърде едър, после просто се превърна в дебел. Говореше с размах за цесии, за това как утре праща адвокатите и те врътват кранчето на една от най-големите държавни фирми. В полза на тая, на която вече бе станал вицепрезидент. Босът, поставен от политбюрото в сянка, му плащаше много, но не достатъчно, за да не го изработи и да стане притежател на приватизационен фонд.
С хотелите му, с фабриките му, с инженерите му. Последните по принцип не му трябваха, но все пак можеха да режат каквото трябва на скрап. Това бе една от най-търсените стоки по онова време и на Запад, и на Изток, а тук имаше доста от нея.
Доста.
…Когато чакал в ролята си на министър на отбраната местните висши военни да му козируват, се качвал на седмото небе. Офицерските чепици били сякаш от метал и шумът от маршируването им, докато приближавали към него, му показвал, че той пише сега историята, а не я зубри от университетските учебници. В Ямбол бил спуснат от синята централа и като водач на листата нямало никакво съмнение, че е вече в Народното събрание. След него в изборния списък било едно пълничко местно адвокатче, доскоро член на БКП, и юридическа прислуга на местните велможи. Така че нямало никаква опасност да го засенчи по митингите и трапезите – той бил величието.
Плащал си сметките, когото бил в народните кръчми, те били дребни суми, а и не познавал мнозина от тези, които отпивали от виното и нагъвали бахура. Те си плащали, макар че скоро вълната щяла да ги превърне в социални аутсайдери.
Не вървяло да им го каже, както не бил моментът и Французина, роден край Тунджа, да му бие дузпата и да го прати отново да даскалува, макар и на университетско ниво. Приятелството на историка с „първия демократично избран президент”, не само не му помогнало, а го направило дори по-бързо от очакваното политически труп…
…Те били трима братя. Дотук обаче свършвала приказката-животът ги пръснал в различни политически полози. Единият влязъл завинаги в черните страници на отечеството, взривявайки с другарите си черквата „Света Неделя”, препълнена с елитни офицери и други мозъци-убити били 134 българи, а ранени 500. Царят обаче му избягал. И той избягал от царя и от шпиц командите на проф.Александър Цанков, но не било за вечни времена – в Съветския съюз Сталин го подундуркал, сетне  го пратил в гроба.
Официално обявили, разбира се, друга история и в единствения вестник край Тунджа дълги години пишели за него като за изтъкнат български революционер и виден съветски деец.
Другият се отдал на капитала. Имал фабрика, преди това оглавявал Популярната банка, сетне стигнал до банка в Народното събрание. Уважаван и почитан бил край мътната голяма река, а за брат му, оня, който избил с динамита над 130 човека в софийската църква, не ставало и дума по официалните места.
Третият наблегнал на юриспруденцията. Защитил докторска степен, но и той, като фабриканта, останал в родния си град. Отворил адвокатска кантора, не криел особено, че симпатизира на левите идеи. Фабрикантът ли бил неговото алиби за пред полицията, нещо друго ли имало, никога не се разбрало. Полицията, най-видните и фигури, обаче щели да го видят след известно време високо над себе си – много високо. Поверили му да бъде председател на един от съставите на Народния съд в града и той се представил повече от добре.
Така дал мощно рамо на брат си, фабриканта, и бивш депутат във фашисткия парламент, и вместо на подсъдимата скамейка или нейде из концлагерите, си останал на тихо у дома. Не успял да опази племенника си обаче, може би на новата, на народната власт, и дошло в повече да държи на светло и младия легионер. Пуснали го от затворите, когато бил вече развалина, а междувременно чичо му, юристът, станал член на Върховния съд на Републиката.
Племенникът имал упорит нрав, устискал на боя и на последвалия с годни тормоз, и стигнал и той до Народното събрание. От някога обикновен легионер, обаче вече бил шеф на Българския демократически форум и качвал и свалял в залеза на живота си доста лица по властовата стълба.
…Наричал се на младини Матей Босяка, по лична карта бил Димитър Вълев, и никога не завъдил пари, но имал роман с една от най-красивите поетеси в царството, останала прима и при народната власт. Второто не видял, понеже го пратили във войната, наричана, дявол знае защо, Отечествена, и костите му останали из Албания. Все пак успял да напише сборник разкази – достатъчно хубав, за да влезе в конспекта на изучаващите филология.
Там, където била и любовницата му, по която въздишали толкова много мъже, а той я покорил, преди да се разнесе прахът след стадата, виждани от него в продължение на години в Бразилия…

Борислав Ненов

About the Author :

Leave a reply