Аристократичната фамилия Попович

„…И на 1830 г., когато си отиде Русия, тръгнаха християните да бягат подир нея, и оставиха къщята….а някои ги продаваха и отиваха във Влашката земя, и като седяха няколко години, някои се завърнаха пак назад, та си дойдоха, а някои останаха там и до нине…”

Това са думи от летописа на Жендо Вичев от Котел. Те описват събитията случили се в българските земи, които нанасят съкрушителен удар върху всички сфери от живота на българите от 30-те години на 19 век. „Голямото преселение” , „Голямото Московско”, така очевидците описват емигрантската вълна от Югоизточните български земи към Влахия, Молдова и Южна Бесарабияпрез 1830г. Тя е резултат от 7 война между Русия и Турската империя, даваща право на българите християни да тръгнат с руснаците на север, спасявайки се от разправа от страна на властта.

Около 7 хиляди от изселниците са ямболци. Сред тях е и семейството на ямболския търговец от Каргона Никола Попович, син на ямболски свещеник. С него и съпругата му Димитра тръгва и 8-годишнитя им син Константин /Костаки/. Семейството се заселва първоначално в Крайова, а след това трайно в Браила / Влашко/, който от 1830 г. в продължение на половин век се превръща в „Ямбол отвъд Дунав”. В Браила се раждат другите двама сина на семейството- Аврам и Васил /Василаки/.

Костаки Попович завършва основното си образование в Браила, където освен българския изучава гръцки и влашки език. Завършва Одеския университет, където овладява руски, английски, френски и италиански език. Завръщайки се в Браила с много високо и качествено за времето си образование и висока култура, постъпва на работа като преводач в английското консулство в Браила, а след това става и секретар на английската легация в Букурещ. Все по това време се оженва за София /Елизабета/ Петрович, българка с потекло от Сливен. Имат пет деца, като най-популярни от тях са Матилда и Олга. Другите деца също са момичета и се казват Кириаца, Александрина и Мариета. Библиотеката на семейството притежава много класически книги на езиците, които семейството владее. Дълго време близките му пазят спомен за неговото умение да свири на цигулка, да пее български народни песни и разказва детските си спомени от родния град.

Костаки Попович поддържа най-тесни връзки с Найден Геров, братя Евлоги и Христо Георгиеви, Г. Раковски, д-р Иван Селемински, Христо Ботев, Стефан Стамболов и други български възрожденци и патриоти. При обявяването на Кримската война 1853-56 г. набира доброволци и със знаме заминава за Севастопол, където участва в отбраната на крепостта. Тази война той подпомага и финансово. За участието си в нея получава от руския император орден „Св. Станислав”- втора степен. Основната дейност, с която се занимава до края на живота си, е търговия и представител на английско застрахователно дружество в Браила.

Дарителските жестове на изявения ямболец се изразяват под формата на материална подкрепа и разпространение на произведения на Раковски, както и парични средства за училищата в Ямбол и подпомагане в издръжката на българи, обучаващи се във Влашко. Най- активна е неговата дейност в подготвителната работа за основаването на Българското книжовно дружество , основано през 1869 г. в Браила в дома на ямболката Варвара хаджи Велева. На първото заседание, когато се приема и уставът на дружеството, Костаки Попович е избран за член на настоятелството. По- късно е преизбран за втори мандат в ръководството.

Костаки Попович умира в Браила на 12 ноември 1876г. на 55 години.

От неговите наследници известни и оставили следи в българската културна традиция са дъщерите му Матилда и Олга.

Матилда Попович записва името си в българската история като Първата българска актриса. Тя взема участие в трупата на Добри Войников в театралното представление „Покръщение на Преславския двор” изиграно за първи път в Браила на 11 май 1868 г. Свързва живота си с известния Петър Мятев от Котел. От брака им няма деца.

Другата дъщеря Олга се изявява като преводач от английски. Тя превежда произведенията на пътешествениците по балканските земи Дж. Маккензи и А. Ърби. Омъжена, с 4 дъщери.

Васил Попович е третото дете в семейството на Никола Попович и по-малък брат на Костаки Попович.

Той е роден на 18 октомври 1833 г. в Браила, където получава и основното си образование с български, румънски и гръцки език. Заминава за Киев, където първо завършва гимназия , а след това през 1856 г. записва Киевския университет „Св. Владимир”, факултет Историко- философски, а по- късно и в Москва, където завършва през 1861 г. Той се явява един от най- просветените българи от него време и отлично владеещ румънски, руски, гръцки, френски и някои славянски езици. В Москва се запознава и поддържа дългогодишни връзки с Марин Дринов, Любен и Петко Каравелови, и други българи. За това не е чудно, че през 1862 г. училищното настоятелство на Болградската гимназия го кани за преподавател, покана която той приема и учителства около пет години. Преподавателската му работа продължава и в Браила и Велес. През 1874 г. той е в Пловдив, където освен преподаване по български, френски и геометрия, развива широка просветна и писателска дейност.

След Освобождението продължава преподавателската си дейност вече в Юнкерското и Военното училище в София. През 1880 г. става народен представител от Силистренски окръг. През 1881г. е призван да стане учител по български език на новоизбрания български княз Александър Първи Батенберг. Неговата съпруга се казва Елена. Имат един син- Никола В. Попович.

Васил Попович е първи български детски писател, автор на стихосбирката „Детска Гуслица” 1879 г. Той издава първата българска повест „Откъси от разказите на моята майка” /1859г./ в която описва народния бит на ямболци от началото на 19 век. Изявява се като даровит художник- създател на българската битова живопис, макар и самоук. Сътрудничи на много печатни издания и вестници за литература. Автор е на първото българско помагало за изучаване на български език. Взема участие в учредяването през 1869 г. на Българското книжовно дружество в Браила. Заедно с брат си Костаки са сред инициаторите и ревностни деятели за построяването на българска църква в Браила.

Умира в София на 9 август 1897 г.

Фамилията Попович, или „аристократичната фамилия”, както я нарича Захари Стоянов, несъмнено има запазено място в историята на българското Възраждане. Почти всички нейни представители дават своя материален и морален принос за опазването и съхранението на българския дух в емиграция.

Христина Женкова – Регионален исторически музей

 

About the Author :

Leave a reply