Антон Шиков, преподавател в школата по информатика “Шикови”: На децата им трябва пример, че с образование се успява

Антон Шиков е роден през 1977 г. в Украйна, където е живял първата година и половина от живота си. Майка му е украинка, баща му, Руско Шиков е от Ямбол. Ученик е в първата математическа паралелка от 4 кл. в ОУ „Данчето и Митошка“ (дн. „Д. Дебелянов“). До 7 клас посещава кръжок по математика при Косьо Косев, печели национални отличия. В гимназиалните класове се ориентира към информатиката. През 1996 г. участва в Балканиадата по информатика, а след това и в Международната олимпиада по информатика – печели златен медал от балканиадата и бронзов от международната олимпиада. Завършва Информатика в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Връща се в Ямбол. През 2001 г. поема група в школата по информатика на баща си. Баща му Руско Шиков води школа по информатика от 1978/9 г. Школата, известна под името “Шикови“, е изключително успешна – години наред подготвя национални състезатели по информатика, някои от тях с множество международни отличия.

В школата Антон Шиков е преподавател на Енчо Мишинев  – носител на множество награди, златни и сребърни медали от международни състезания по информатика. Преди дни той, заедно със своя ученик, беше удостоен от президента Румен Радев с грамота „Джон Атанасов – ученици и техните преподаватели“ за 2017 г. Това е второто им президентско отличие.

Заедно с баща си – Руско Шиков, имат бизнес в ИТ сферата. Семеен, баща е на две деца.

-Какво е за Вас последната награда, която получихте от президента Румен Радев – грамота „Джон Атанасов – ученици и техните преподаватели“ за 2017 г.?

-Това е втора президентска награда. Хубаво е като те оценяват така, неприятното е, че е по-скоро парадно. Щастлив съм, удовлетворението е голямо, оценяваме и се радваме на отличието. Но реалната подкрепа в ежедневната работа липсва. Налага се да търсим спонсори, за да участваме в международни състезания и за организацията на така необходимите лагер-школи. Показна изява имаше преди 5 г. – г-н Бойко Борисов ни беше събрал, раздадени айфони.  Хубавото е, че наградата „Джон Атанасов“ от президента  стана традиционна – ежегодна. Децата са щастливи да бъдат забелязани усилията им. Имало е години, когато при завръщането на отбора от Международна олимпиада, не е имало нито един журналист на аерогарата. Сега, за щастие, не е така – работи се по въпроса ученическата информатика да е представена в медиите. Децата трябва да виждат, че не само тия, които ритат топка и се боксират на ринга, ще бъдат показани по телевизията.Чудесно е, че край Кубрат Пулев в момента се шуми много, от римски времена се плаща на гладиаторите да се бият за забавление на хората. На него също му е трябвала много мотивация, много талант и къртовски труд , за да стигне до това ниво. Работата е там, че това не се различава много от усилията, които Енчо Мишинев е положил за тия години – единият е правил лицеви опори в залата, другият е седял пред компютъра и е решавал задачи. Трябва да се види, че и с акъл може да се просперира, не само с мускули.

-Как се изгражда един толкова успешен информатик като Енчо Мишинев?

-Трябва да го запалиш. Енчо съм го учил на това, на което се учат всички в кръжока – това е една база- основни алгоритми, логическо мислене. Трябва да стои запален през цялото време. В момента той знае повече актуални алгоритми от мен, за технически умения при реализацията изобщо да не говорим…. Последните години не сме провеждали стандартни занимания с него – виждаме се, обсъждаме какви състезания са се появили, той какво е решавал, какво е намерил да прочете. Последните години започна да се заглежда настрани – видя, че животът не е само да стоиш на компютъра. Нормално е. Трябваше да се поддържа запален, но не можеш да натискаш насила. Колкото повече натискаш, толкова се увеличава съпротивлението. Трябва да се подхожда много внимателно. Освен това, аз чудесно го разбирам – момче на 17 г. няма как да мисли само за задачите и състезанията. Но той си знае, че това е начинът да успее по-нататък в живота.  При него е по-лесно, защото той е видял успеха, преживявал го е и знае, че трябва да поддържа нивото. Докато при другите младежи на 16-17 г., които не са си намерили такова поле за реализация, е много по-трудно да ги запалиш за ученето изобщо.

-Енчо Мишинев е вашият най-голям преподавателски успех. Други такива ваши ученици?

-Момчил Иванов от първата ми група също беше национал. После беше Йордан Чапъров, ученик на баща ми, преди да започне Енчовата ера- също много успешен, с много международни успехи. Както казах, винаги е имало поне един състезател, който да представя града ни на държавно и международно ниво. Може би не всяка година. Енчо хубаво ни разглези – всяка година носи злато след злато, но догодина …. Чакаме следващия Енчо.

-Виждате ли бъдещи шампиони с потенциал сред учениците си?

-В момента моите хора са малки – те са 7 клас, макар че Енчо от 8 клас тръгна на международни състезания. Но има деца с талант, вярвам, че поне до национален състезател ще стигнем. До злато от международна олимпиада трябва още да се копае.

-Как започнахте работа в школата на баща Ви Руско Шиков – „Школа Шикови“?

-За пръв път поех група от 8-класници през 2001 г. Явиха се 75 ученици на първото занимание. Това от общо 100 деца, приети във випуска. Правихме приемен изпит, за да отсеем желаещите. Сега желаещите са малко. Като говоря с преподаватели по други предмети – учениците, за съжаление, нямат такова желание за допълнителна работа и състезания. От тогава ми останаха приятелски отношения с едно момче – Момчил Иванов. Дълги години беше състезател, после работихме заедно, все още поддържаме връзка. Успявам да стана приятел с всичките си ученици. После направихме школата от 5-ти клас, понеже се промени състезателната система в България. Започна да има състезателни групи за по-малки ученици и не можехме да започваме от 8-ми клас, при положение, че имаше деца от други градове, които в 5-ти, 6-ти, 7-ми клас са учили информатика. Задачите в 8 клас са подбрани от Националната комисия за такива състезатели и ако започнеш в 8 клас обучението – да, можеш да ги научиш до 11 клас да са добри програмисти, но като нямат участия в нито едно национално състезание, амбицията и мотивацията бързо изчезват.

-Как се финансира школа  “Шикови”?

-Винаги посещението ѝ е било безплатно за учениците. В момента по проект „Успех“ се изплащат някакви средства от МОН, но през всички години назад работата ни е  била на добра воля. Школата редовно класира толкова ученици на Математическа гимназия за национален кръг на олимпиадата по информатика, колкото по всички останали предмети.

-А Вие защо се върнахте в Ямбол след дипломирането си?

– Сега сме щастливи, че не останахме в София, но след завършването се двоумяхме много. Съпругата ми предпочиташе да останем в столицата. Но и двамата сме от Ямбол, не знам защо така решихме последно, вероятно някакъв местен патриотизъм. Но сега ни е добре тук. Пътувам често до София и за удоволствие, и по работа – там не ми се живее, като гледам какъв е забързан, припрян животът. Да, в софийските фирми хората правят кариера, получават страхотни заплати, особено за българските стандарти. Лошото е, че прекарват огромна част от времето си в колите по кръстовищата или често работният им ден е повече от 10-12 часа. Докато тук, в малкия град… Аз си харесвам живота тук, да мога да отделя време да закарам децата си на танци, на уроци, на спортни мероприятия. Може би просто харесвам спокойния живот. Зависи и на каква позиция си – това, че сам съм си работодател дава някакви предимства, макар че собствениците и директорите на IT фирми са подложени на голям стрес.

-Защо се захванахте с преподаване? Казахте, че обичате да обяснявате.

-Аз не просто преподавам – аз обучавам състезатели. Това дава известна спортна тръпка. Аз съм спортна личност, обичам съревнованията и ако само си върша задачите във фирмата, в един момент всичко става рутинно. Състезанията са голяма емоция!

-Има ли поколенчески срив сред учениците, защото се говори, че са по-необразовани, по-незаинтересовани?

-Категорично- да. За жалост. Те нямат примера, че с образование и възпитание могат да са успели. Имат примера, че с далавери, познанства, връзки, се постигат нещата. Да купим нещо – да го продадем, за тях това е моделът за успял човек.

-Работите заедно с вашия прочут баща Руско Шиков. Чувствате ли се под неговата сянка в някаква степен?

-Под сянка – не. Като гледам – добре се получават нещата, има приемственост. Самият факт, че вече 20 години работим заедно – значи получава се. Както във фирмата, така и в школата, в националната комисия за състезания по информатика, общо взето навсякъде. Разбира се, има и търкания – не може да няма, между две поколения вечно възникват някакви. Правим компромиси.

-Кой успех на Ваш ученик Ви е най-ценен?

-Най-ценно ми е, когато за пръв път Енчо се класира на международна олимпиада. Беше осми клас и на контролните успя да изпревари големите, да се закачи в четворката на националния отбор. Спечели сребърен медал на олимпиадата в Австралия после и медал за най-млад медалист, което е голям успех! Самото класиране още в осми клас е голямо постижение, защото конкуренцията в България, между другото, е голяма. Националният отбор е от четиримата най-добри състезатели в България на всякакви възрасти.Успя още от 8 клас, което му даде възможност да отиде на 5 международни олимпиади. Енчо е 18-ти във световната вечна ранг листа по медали.

-Какви са впечатленията ви от международните олимпиади по информатика? Има ли много напрежение, емоции?

-Лично съм присъствал на Централноевропейска и Балканска олимпиада. Интересно е. През последните години се затвърди практиката да се предават онлайн състезанията. Не е като футболен мач, не тичат. Пет часа седят пред компютъра, но за който разбира за какво става дума и за който има участници,  е голяма емоция.

-А напрежение има ли?

-О, напрежението е много голямо! Особено по информатика, защото там има два аспекта – да измислиш решението, след това да седнеш да го напишеш така, че да работи. Измислянето на решението е едно. По математика, например, също трябва да измислиш решение и да го опишеш, само че описанието не е в стриктен език – пишеш със свой език и те оценяват субективно. Докато тук си кодираш програмата, предаваш я на сървъра и там тя съвсем обективно се оценява от машината. Човек не се намесва. При което, може да си сбъркал една запетайка в целия код – програмата не работи. Започваш да търсиш грешката. Много пъти се случва – търсиш грешката, търсиш я, времето върви – на едната задача си загубил три часа, прехвърляш се на другата, блокираш там и се опропастява цяло състезание, не защото не си успял да решиш задачите, а затова че примерно не си бил психологически подготвен, разсеял си се, стреснал си се, изнервил си се. Точно състезанията по програмиране наистина са интересни от психологическа гледна точка. Тук сривовете са доста по-големи и по-осезаеми от другите ученически състезания, най-вече заради техническата част, кодирането, в която трябва също да си много добър. Като биатлон се получава – хем трябва да се измисли решение, хем да имаш техническите умения да го кодираш.

Интервю на Светлана Чамова