„Амаркорд”- една странно забравена книга на Котев за Ямбол
Всеки си има свой прочит не само на живота, а и на градовете, на местата, в които е живял. Изумително е, понякога, че разлика от двадесет, дори тридесет години, не променя фрапантно нещата – къщите, ароматите, привичките, хората.
Хората, всъщност, са други, няма как, все пак идва гонгът на биологията, сетният й гонг, и тя прибира, за да отвори място на други, нови имена, фигури, силуети. Нови, ала често потресаващо подобни, сходни, близки на ония, старите, които реферът е свалил от ринга на живота.
Велко Фашиста вече няма да си проправи път в навалицата на кино „Вапцаров”, за да обяви стряскащото си занимание :”Търся ямболлии”. И Тошо Топала, с огромната си бяла като коледен сняг брада и не по-малко внушителните си мустаци, също бели, няма да съобщи, че е принципно безпринципен. И двамата са описани чудесно в мемоарната книга на Любомир Котев „Амаркорд”, нашепваща ни за години, седмици, часове, минути от някогашния Ямбол.
„Амаркорд”, ” Спомням си”, както е заглавието на знаменития филм на Федерико Фелини. Котев съзнателно повтори името на творбата на родения в Римини майстор – дали поради лек снобизъм, дали поради това, че силата му не е в измислянето на ярки, запомнящи се заглавия, не се наемам да определя.
Нелепо, незаслужено и прибързано тази споменна книга на Котев отмина, въпреки че преди три лета той я преиздаде. И въпреки че Любо знае как да вдигне шум около себе си и около творбите си. А може би, с напредването на времето, и той се умори от плътната, смазваща духовна тишина, от безразличието на града ни, в който само големите богаташи и големите курви постоянно са актуални, интересни, спрягани под път и над път.
Детските години на Котев и неговото поколение са в началото и в средата на 60-те години, когато Ямбол с бясно темпо трупа население. Трупа и заводи, повелята на БКП бе такава, а и хората вече се бяха отчуждили от земята си, прибрана насилствено в ТКЗС-тата.
И почна все повече и все по-често да ги мами паважът на окръжния град – до асфалтовите улици имаше още доста време. „Рано стъпиха на асфалта някои”, каза в един наш разговор преди няколко есени един от солидните ямболски бизнесмени, който е кореняк тук, в града край Тунджа.
Прав беше, както е прав, само че донякъде, и Котев в „Амаркорд”, когато пуска ехидни стрели по адрес на набързо произведените в граждани довчерашни селяни на Савино, Дъбово или на Маломир. В този контекст Любо обича да пресолява гозбата, стигайки едва ли не до идеята, че никой не трябва да напуска мястото, в което е роден.
Пропуска обаче нещо – фактът, че една част от неговия род е от село Стралджа. И то част не само значителна като брой хора, а и като даровитост. Разбира се, не бива да елементаризираме нещата, но и не бива да бъдем свирепо преднамерени в заключението, че раждането в близост до Безистена е ярко предимство.
И оня герой на Котев, Велко Фашиста, може и само метафорично, само символно, да търси ямболлии като жителство, а всъщност да ги издирва като състояние на духа….
Как преминават от поколение в поколение някои артисти е любопитна тема. В „Амаркорд” на авансцената са Клаудия Кардинале и Бриджит Бардо, двадесет лета по-късно и двете няма да са минали в миманса. Така както и моето поколение хвана нещичко от репертоара на Маестро Боби, който отиваше към площада достолепно накичен с тенекиените си ордени някъде от към площад „Боровец”. Маестро Боби вече имаше статут на безспорна ямболска легенда, и жадно, макар и плахо все пак, оглеждахме фигурата му, облеклото му, шапката .
Всеки град, и Римини, и Ямбол, и Хасково, не стои на място, нов, пореден чудак, ще замести отзованият от рефера на смъртта Маестро Боби, но винаги, или почти винаги, остава усещането, че оня, предходният, е бил велика работа, класика в жанра.
Затова и винаги има нужда от книги като „Амаркорд” на Любомир Котев, колкото и с някои страници тя да предизвиква опониране. Това, донякъде парадоксално, я прави още по-ценна в не особено богатият откъм хубави мемоарни книги Ямбол.
Борислав Ненов
