Актьорът трябва да изчака шанса си

DCF 1.0Михаил Лазаров, актьор, директор на Драматичен театър „Невена Коканова” – Ямбол:

Михаил Лазаров e роден през 1959 година в Габрово. През 1984 г.завършва ВИТИЗ. През същата година е разпределен в Драматичен театър-Ямбол. От 2000 година, след конкурс, Михаил Лазаров става директор на ямболския Драматичен театър „Невена Коканова” .
Удостоен е със „Златен герб„ на община Ямбол и с наградата на община Ямбол „Ради Иванов Колесов”-Сребърен плакет.
Семеен, с две деца-дъщеря и син.

-Г-н Лазаров, искам да ви върна назад във времето. Много назад, към родовата ви памет. Къде ще ни отведе тя? Десетилетия или век назад?
-Ако се върнем един век назад, тя ще ни отведе при моя прапрадядо – известният герой от габровските анекдоти Мильо Попа. Аз имам честта да бъда негов праправнук. Той в онези възрожденски времена е бил един от основните виновници да го има Габровския театър, защото, доколкото моята майка пази документите от онова време, той е дарил за построяването на театъра в Габрово 6000  хиляди златни наполеона и 30 000 лева.
-Вие направо ме шашнахте – толкова дарени пари, при пословичната стиснатост на габровци. Явно е имал огромно възрожденско сърце.
-Да, вероятно е така. Между другото, ние, габровци, сме пестеливи, не сме свидливи. Радвам се, че признателните му съграждани поставиха неотдавна паметна плоча на сградата на театъра – за да напомня за този човек.
-Така и трябва да бъде. Имате солиден род, но се сещам, че някой в детските ви години ви е казал да не се занимавате с театър. Кой беше този човек и защо не го послушахте?
-Това беше моята първа учителка. Когато бях в първи клас, тя направи една анкета и в нея питаше децата кой какъв иска да стане. И аз написах, че искам да стана артист. Спомням си, че другарката бе извикала баща ми, за да му обърне внимание, че неговият син има намерение да се занимава с несериозни неща. Слава Богу, аз не я послушах.
-А баща ви също ли не я послуша?
-Ако трябва да бъда честен, баща ми не ми е пречил в това мое желание. Родителите ми, колкото и в началото да са се съмнявали в моите желания и мечти да бъда на сцената, в крайна сметка винаги са ме подкрепяли, за което съм им безкрайно благодарен.
-При вашия низ от предци, дълга памет има родът ви, други хора имате ли във фамилията, които под една или друга форма, са се занимавали с изкуство?
-Не, и по бащина, по майчина линия, нямаме изявени артисти, музиканти или художници. Не зная откъде при мен е това желание изкуството да ми стане съдба. Доколкото си спомням, в дома на дядо ми имаше цигулка, флейта.кларинет. Но това са неща, които тогава е било нормално да присъстват в един дом. Хората са се събирали , правили са вечеринки, забави – по този начин са общували.
-А като изключим вашето ранно желание да бъдете артист, други искаха да са космонавти или пожарникари, второто се оказа много важно, кога по-твърдо тръгнахте към Мелпомена?
-Аз съм завършил механотехникума в Габрово – учил съм там стругарство, леярство, шлосерство, ел.практики. Специалности, които сега, доколкото има поглед върху нашето образование, вече не съществуват.
-В ония години бяхме нация техническа…
-Да, такава беше линията. Математиката не ми е вървяла особено, за да си мисля, че мога да се занимавам с точни науки. Но в Техникума бе много развита така наречената художествена самодейност.
-Там ли бяха първите ви стъпки на сцената?
-Не, още в началното училище имах излизания пред публика, да го наречем така. След това продължих – имаше театрален състав към Драмата в Габрово и така до последно-докато завърша средното си образование.
-Пътеката към ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов” сякаш не е била толкова сигурна, все пак?
-Да, така беше.Аз винаги съм знаел, че искам да стана актьор. Това беше моя мечта, но не съм я свързвал точно с ВИТИЗ, че трябва да успея точно там, за да стана актьор. Първото ми кандидатстване във ВИТИЗ бе неуспешно. Така че провесих нос, и атакувах по-късно отново – вече след казармата.
-И прескочихте Желязната ограда, наречена ВИТИЗ…
-Доколкото си спомням, тогава за класовете по актьорско майсторство кандидатстваха 1300 човека или приблизително толкова.
-Завършил сте в класа на проф. Сашо Стоянов и неговата съпруга Цветана Стоянова, нали? Що за преподаватели бяха те?
-Дължа огромна благодарност на моите преподаватели. Те ме научиха на азбуката на актьорското майсторство. Особено проф. Стоянов, той водеше режисьорския клас, Цветана актьорския. Той ме е научил на много неща, може би едно от най-важните е дисциплината. Започвахме от 8 часа до 22 часа, през цялата седмица бе така.
-Дисциплината е абсолютно нужна на един актьор?
-Да, по-точно – самодисциплината. Това включва не само спектаклите, а да четеш за занаята, да следиш най-новите тенденции, да си спомняш уроците по техника на говора, да се сещаш от време на навреме какво е казал Страсбърг или Станиславски. И може би никога да не те напуска чувството, че трябва да учиш непрекъснато нови неща. Имало е мои колеги, а и сега, когато завършат някои Академията, смятат , че всичко са научили. А ние, всъщност, трябва непрестанно да си учим уроците – в училището, наречено живот.
-А имахте ли интересни състуденти във ВИТИЗ?
-Бяхме много задружен клас. Обикаляхме много места, за да гледаме спектакли на проф. Стоянов. Имахме разбирането, че за да станем наистина актьори, трябва да натрупаме стаж в провинциален театър. При нас имаше и тригодишен задължителен стаж в провинцията. За да научиш нещата от занаята, а не да се хвърляш във високите води на софийския театрален живот, както на мнозина от младите им се иска. От моите съвипускници, повечето, по една или друга причина, вече не се занимават с театър. Но мисля, че са познати режисьорите Александър Илиев, Бойко Богданов, Дияна Радева, Росица Миланова, Борислав Стоилов.
-А от тези, които станаха артисти?
-Кирил Варийски, Аня Пенчева, Ивайло Христов са възпитаници на проф.Стоянов, но те завършиха в класа преди нас. Имахме добри преподаватели, както за техническите дисциплини, така и по западен, източен театър, античен театър, литература.
-Време за бохемство не оставаше ли?
-Е, имало е, но другите културни институти бяха повече по тази част. Но легендата се носеше за нас
-Ако се върнем към 1984 г., когато вие сте пристигнали  в Ямбол, какво изниква в паметта ви?
-Помня, разбира се, ние дойдохме на една премиера в Ямболския театър.Спахме в хотел „Тунджа”, нямаше мрежа за комари и сутринта се събудихме много подути. А трябваше същия ден да си направим снимки, които да окачат във фоайето, както на всички други актьори. И на снимките не бяхме много за гледане.
-Говорите в множествено число. Кой още пристигна с вас в Ямбол?
-Пристигнахме цяла група от нашия клас, воглаве с режисьорката Дияна Радева, а също Дечко Чунтов и Емил Маринов.
-Но от актьорите оцеляхте само вие в Ямбол. Причината не се ли нарича любов?
-Думата е любов, да. Жената е Ирена, моята съпруга. Когато е ставало дума на майтап, аз винаги съм казвал, че искам да се оженя за софиянка. Защото, ако си спомняте, едно време имаше проблеми с жителството.
-Имаше, може ли това да се забрави…
-И ако се ожениш за софиянка, по-лесно ти даваха в столицата жителство. Оказа се, че Ирена е родена в София. В крайна сметка сбъднах мечтата си, но въпросът с жителството вече не стоеше. Така че аз съм жител на Ямбол и много се радвам, че е така.
-А какво друго заварихте при пристигането си в Драматичен театър-Ямбол през 1984 г.?
-Имаше премиера, след това ни представиха на колегите в Клуба на актьора, той бе там, където сега е ресторантът под читалището. И така започна моята одисея край Тунджа. С младите ми колеги тогава живеехме в комплекс „Велислав Драмов”, дружбата ни продължава и досега, макар че по-рядко се виждаме. Те сега са на различни места, на различни позиции.
-А кои фигури заварихте в тукашния театър?
-Станю Михайлов, светла му памет, бе директор.Трупата бе страхотна, с големия водещ актьор Груди Кадиев. Тодор Тотев, Петър Ралев бяха тук. Мама Катя, разбира се. Дачко Петров. Много хора имаше, голяма част вече не са между нас. Тогава съставът на театъра беше 89 човека – около трийсет актьори и останалите бяха технически персонал, схемата бе едно към три. Направихме пиесата „Любов под брястовете” на Юджийн О, Нийл, тогава дойде да играе в нея Невена Коканова.
-А как ви посрещнаха актьорите от тогавашния ямболски театър?
-Много радушно. Ние им бяхме любопитни – все пак четирима души е твърде голяма група.
-Гъбъркаха ли се с вас?
-Да, това са нормални неща. Питаха ни дали пием, а ние им обясняваме, че не пием. „А карти играете ли?” Казваме, че не играем. „А пушите ли?” От време навреме, твърдим ние. „Е, ами тогава какви актьори сте”, ни питат те. Но тъй като трупата беше голяма, тъй като актьорите бяха доста, може би това бе причината да се разпадне нашата група, пристигнала тогава от ВИТИЗ. Ние не бяхме ангажирани толкова цялостно в репертоара. И сега, когато идват нови попълнения в театъра, аз им казвам, че трябва да бъдат много щастливи, поради това, че им се дава възможност да играят такива големи, сложни роли. Аз чак на петата-шестата година започнах да получавам значителни роли.
-Това очакване вероятно е било тягостно?
-Не всички издържаха, но един актьор трябва да има търпението да изчака своя шанс.

Интервю на:
Борислав Ненов

About the Author :

Leave a reply