Актьорът Николай Вълканов: На сцената гафът на един е гаф на всички

Николай Вълканов е роден през 1951 година в град Елхово. Завършва ВИТИЗ в класа на Крикор Азарян, след което започва работа в ямболския Драматичен театър, в който има над 70 роли в продължение на 33 години. Директор е на ямболския Драматичен театър в периода 1993-2000 година. Семеен, с едно дете.

-Г-н Вълканов, да започнем от семейството ви. Откъде тръгва то?
-По линия на баща ми ние сме македонски преселници, родът ни е от Битоля. Дядо ми, Асен Вълканов, е организатор на земеделската дружба в Елхово, после е първият народен представител по времето, когато Стамболийски е премиер. Може би запален по семейни причини, баща ми също е земеделски деятел и то в най-мрачните години, когато стават репресиите след 9 септември срещу Никола Петков. Това го праща за 12 години в концлагерите. Бил е в Куциан, в Богдановдол, а после, с присъда е 6 г. в Белене, и останалите 4 в Старозагорския и Пазарджишкия затвор.
-Имате трагичен род.
– Аз съм роден по времето, когато баща ми е бил задържан в Държавна сигурност и една година е в неизвестност. Това е през 1951, майки ми е била бременна в шестия месец с мен. От майчина страна дядо ми е земеделски производител. Помня, че той имаше много добитък и ниви. С това е хранил семейство от три дъщери.
-И не е изпитвал лишения?
-Мисля, че не е, защото когато баща ми са го пращали по концлагери и затвори, ние разчитахме само на дядо ми. Той така и не влезе в ТКЗС. И колкото можеше, другият ми дядо, Асен, за когото стана дума, че е бил депутат, се опитваше да помага. Той повечето време го прекарваше в София, с надеждата, че с връзките си от времето, когато е бил народен представител от БЗНС ще може да издейства помилване за сина си. Но така си и умря с тази надежда. Когато се върна от затвора, баща ми бе лишен от всякакви граждански права – нямаше право да гласува, да заема държавна служба. Но с благодарност мога да кажа, че един от синовете на най-големите активни борби против капитализма тогава му подаде ръка. Демирев се казваше и благодарение на него баща ми взе специалност строителен техник и дълго време работеше в „Комунални услуги”. Така че аз имам и добри спомени от някои от тези хора. Баща ми успя да ме опази да не влезе в мен омразата от това, което са му причинили.
-Това е било изключително важно, с омраза не се отива далеч?
-Много е важно. Това е нещото, за което цял живот съм му бил благодарен. Така се опитах да възпитам и сина си, въпреки че той нямаше причина да мрази. С него за миналото почти не сме говорили. Не исках да го обременявам.
-А като юноша какъв бяхте?
-Вижте, аз не мога да се оплача – Не съм бил репресиран в моите юношески години и детски години, тогава и не съм разбирал какво става. Помня само един такъв случай, когато бях в прогимназията, нещо се смеех в час, и учителката ми каза: ”Смееш се като фашист, също като баща си”. Оттам нататък не съм имал никакви спънки. Бях сравнително силен ученик, не са ме отделяли по някакъв начин от другите.
-В Елхово имахте знаменита театрална школа, оттам ли тръгнахте към сцената?
-Имахме, за съжаление, в минало време. Стойчо Стойчев бе наистина будител. Той е имал кариера на актьор, но се връща в Елхово и почва да се занимава със самодейност. И направи толкова много артисти. Едва ли друг град може да се похвали с толкова много артисти, излезли от самодейния театър на читалището в Елхово. Това са Любо Ялъмов, Иван Вълчанов, Стоян Гъдев, режисьорът Енчо Халачев, Велко Кънев, Кольо Пехливанов, моя милост. Времето ни минаваше там – училище – читалище, и пак така. Е, правили сме и детски лудории, разбира се, но най-вече в читалището.
– Вие сте се от един град с Велко Кънев, познавахте го добре. Разкажете нещо за него?
– Не само сме от един град, но бяхме в едно училище, в един театрален състав. Дори сме братовчеди, от малко по-далечна линия. Велко, Бог да прости, бе великолепен човек. А после се утвърди и като голям актьор. Беше много разбран човек.Аз не играх в неговата постановка на нашата сцена – „Благородният испанец”, но се виждахме често, говорехме много.Разбира се, за болестта му не сме говорили въобще. Развитието на Велко като актьор стана главоломно. След като бе 3 години в Сливенския театър, отиде в Сатиричния. Първата му роля бе „А на сутринта те се събудиха” на Шукшин. Малка роля, но го поканиха в Народния театър. И си спомням, че там си партнираше с Тодор Колев в една пиеса от гръцки автор. Крикор Азарян се върна и каза: ”Днес гледах един великолепен актьор, за който тепърва България ще научава. Казва се Велко Кънев, той ще е българският Алберто Сорди.
– Това е било голямо предсказание…
– Азарян беше голям педагог, той усещаше страшно бързо нещата.
– Преди да отидете във ВИТИЗ, вие сте учили право. Защо напуснахте университета?
– Осъзнах в онова време, че театърът е дълбоко в мен. През трите години, в които учих право, аз не посмях да гледам пиеса. Всъщност, отидох веднъж, и повече не посмях. Имах усещането, че това, което се играе, мога да го направя по-добре, че имам тази сила. А това е отвратително усещане.
– Вие сте била жестоко поразен от Мелпомена?
– Плачеше ми се, защо не съм там, на сцената, да покажа какво аз мога. Беше страшно мъчително. А за правото – в един момент аз малко позакъсах с изпитите и почнах да мисля дали това трябва да бъде пътя ми. И приключих с правото, но въпреки че стана така, тази специалност ми даде много. Друг начин на мислене, друг подход към нещата, помогна ми много после при работата ми в театъра.
– А как стигнахте до ВИТИЗ?
– Върнах се в Елхово, там влязох в една роля, в „Златното покритие”. Стойчо поддържаше много тесни връзки с тогавашния ректор на ВИТИЗ проф. Иван Чипев. Той дойде на премиерата и след нея имахме среща с него. И той ме посочи и каза: ”Ей това момче го искам в театралната академия”.
– Това е бил страхотен тласък…
– Абсолютно. На мен тогава ми омекнаха краката. Но баща ми не искаше да има актьор в къщи, а човек със сериозна професия. След неговите премеждия по затворите, той мислеше, че да си юрист е най-добрата професия. Чипев си замина, мухата обаче остана. И бръмчи. Все по-силно. Чипев остави един списък с материали и каза: ”Да ги учи, не гарантирам нищо, но той е за ВИТИЗ”. Споделих с баща си, той имаше много негативно отношение към актьорската професия. Все пак се разбрахме да кандидатствам. И ме приеха втори в списъка. Приет бях в класа на Боян Дановски, но така и не го видях жив, видях го на смъртния му одър. И класа поеха Димитрина Гюрова и Боян Сърчаджиев. Започнах, обаче не се разбирахме с Димитрина. Тя правеше страхотни аналитични анализи, но на сцената бе много слаба.
– А как попаднахте в класа на Азарян?
– Завърших все пак първи курс при Димитрина. Отидох при Азарян и го попитах, понеже той бе член на комисията, когато ме приемаха, дали счита, че мога да бъда негов студент. Той каза: ”Разбира се, ала аз ще водя първи курс. И аз се върнах една година назад. Но това бе нещото, което ме окрили, аз се родих в неговия клас. Невероятен режисьор и педагог! Никаква скука при него, а при Димитрина аз правех неща, които бях надскочил вече. Kоко си отиде обиден. От това, че го изритаха от ВИТИЗ, и то го изритаха хора, ще кажа името на един от тях – проф. Пламен Марков, който беше мой състудент. Той дължеше на Коко толкова много, толкова много, че не може да бъде. Няма ненаказано добро.
– И други големи имена си отидоха жестоко обидени.
– Да, един от палачите на българския театър бе проф. Васил Стефанов. Той уволни всички – Андрей Чапразов, Гец, Таня Масалитинова, всички, всички, които бяха гръбнака на Народния театър.
– Като дойдохте в ямболския театър, кои бяха най-колоритните фигури, кои бяха доайените?
– Доайените бяха Груди Кадиев, заслужилия артист, аз държа на това звание, неоснователно ги отнеха, можеха да отнемат парите за тях, но не и признанието. Заварих Стефан Арсенов, Петър Ралев. Петър беше с невероятно чувство за хумор.
– Ралев ли беше най-голямата капия?
– Не, интересното бе, че в театъра аз заварих много приятелска атмосфера. Посрещнаха ме радушно, колегиално. Тази атмосфера, за щастие, съществува и до днес. 32 години вече съм в нашия театър, дай Боже да свърша тук кариерата си. Тук има особена атмосфера . Има театри, в които актьорите си говорят чрез режисьора, където има грандоманщина. Тук такова нещо нямаше. Аз съм купувал толкова много от Андрей Турлаков, от Груди, от всички, от всички. Андрей беше с невероятна сценична техника.
– Като директор на театъра, вие поканихте в Ямбол Георги Георгиев-Гец. Що за човек беше той?
– Аз го придумах да дойде да играе при нас ролята на Златил в „Боряна”. Той дълго време се дърпаше, защото имаше други ангажименти. От него знам за обидата, че бяха пенсионирани от Народния театър, и че трябва на тия години да обикаля театрите из страната. По-добронамерен, по-етичен човек като актьор аз не съм срещал. Работил съм и с Калоянчев, и с Лолова, и със Стояна Мутафова, и с Парцалев. Но Гец ме изумяваше с културата си, с поведението си.
– По времето, когато бяхте директор, се игра на наша сцена „Старо село накрай света”от Недялко Йорданов.Как се работеше с него?
– Недялко е признавал, че втората част на тая пиеса е написал благодарение на мен, защото аз не го оставях на мира. С него имаме много дълго приятелство.
– А Калоянчев, Мутафова, държаха ли се в Ямболския театър на дистанция?
– Не, никога. Чувал съм, но не съм работил с него, че Стефан Гецов е бил по-дистанциран от колегите си в провинцията. Изтъкването на един или друг, не прави спектакъла по-силен, ние сме навързани, гафът на един е гаф на всички.
– След тези 70 роли, които сте изиграли, какво разбрахте за театъра?
– Понякога зад кулисите има и неприятен мирис, но много повече са хубавите неща.
– А бохемствахте ли в ония години?
– Мисля, че повече от сега. Особено, когато дойдох в Ямбол, помните, имаше клуб на културните дейци под ресторант „Тунджа”, Заека, Бог да го прости, беше секретар. Там се събирахме всеки обед, всяка вечер. Атмосферата там предразполагаше да се събираме не толкова тясно, а хора от всички изкуства. Сега напълно се пръснахме. Всеки е в своята среда, в своята черупка.
– Бяхте за известно време в политиката?
– Не мислех да влизам там. Стефан Личев ме покани, той беше тогава във Временната управа. Имаше период, в който бях сериозно ангажиран с БЗНС „Н. Петков”. После се отчуждих поради една единствена причина – имаше личностна разправия заради едно масло между тогавашни местни лидери на БЗНС, няма да споменавам имената им. Тогава разбрах, че нещата не вървят на добре. И от тогава не членувам в никаква партия. Разбира се, не съм променил демократичните си убеждения.
– Това масло беше от САЩ, беше помощ за страната ни.Солено масло, такова беше, но излезе прекалено солено, нали?
– Да, прекалено солено излезе.
– Във време на истинска демокрация ли живеем?
– Мисля, че вървим в тази посока. Бавно, като по калдъръм, вървят нещата при нас, но аз имам вяра в тези, които идват след нас. Нещата ще се променят. Това ме крепи. Един ден държавата ни ще стане по-хубава.

Интервю на: Борислав Ненов