Актрисата Албена Павлова: Усилието да избягаш от себе си максимално далеч в ролите всяка година става все по-голямо

Албена–  Трудно ли ви беше да се съгласите да дойдете да играете в постановката „Тайната на един Дон Жуан” на Валентин Красногоров на ямболския театър, която се поставя за първи път в България?

–   Когато тръгваш някъде с приятели, за къде точно си тръгнал не е важно, важна е компанията. Аз вярвам в компанията, вярвам в Надето (б. р. режисьора Надя Асенова), в Камен (б. р. актьора Камен Иванов), вярвам в Мишо (б. р. актьора Михаил Биллалов), затова бих тръгнала навсякъде. Поканата беше повече от любезна, гостоприемството тук е фантастично. Аз нямам от какво да се оплача, мога само да благодаря.

–  Каква е провокацията, която ви отправя ролята в тази пиеса?

–  Всяка роля е провокация. Това сигурно звучи като клише, но само който не е стъпвал на  сцена, само той няма да ми повярва. Всички други ще споделят мнението ми, че усилието във всяка роля да избягаш от себе си максимално далече, става с всяка следваща година все по-голямо и по-голямо. Затова обаче това прави пътешествието по-дълго и по-интересно. Ролята, която ми е възложена в този спектакъл, е много интересна, роля на нюансите. Героиня с много сложен характер и много сложно възприятие на света, с много сложни дефиниции за любовта. Обикновено такива хора е много любопитно да ги изследваш и да се доближаваш до тях. Защото идеята е с всяка следваща роля ти да се доближаваш до героя, а не да доближаваш него до себе си. Много интересна е тази драматургия, на мен ми допада. За първи път работя този автор Красногоров. Надето беше подготвена с много интересни задачи и общо взето много се забавлявахме. Решавахме ребуси.

17191463_10154988890863796_8269205625561249283_n–  Избягахте от клишето, което ви налагат на комедийна актриса, защото ролята не е такава?

–   Да, определено. Надявам се да се е получило преди всичко едно вълнуващо представление. Бидейки комедийна актриса толкова години, за мен смехът никога не е бил самоцел и не е единственото доказателство, че си си свършил добре работата. Това е представление с много дълбока емоция, с много сериозни въпроси. Мисля, че хората ще си тръгнат много доволни.

–  Научихте ли нещо за любовта от тази пиеса?

–   Както зрителите сами ще видят, тази пиеса доказва всеобщото мнение, че любовта е нещо много капризно, нещо много непридвидимо, тръгваш с едни намерения, а се оказва, че само в рамките на час и половина нещата се променят по най-неочаквания дори за самия теб начин. Това, което трябва винаги да си повтаряме за любовта, че тя не е достояние, което ние имаме  веднъж и завинаги. Любовта е нещо, за което човек трябва да полага усилия всеки ден, като това са едни красиви усилия, усилията да бъдеш добър, да бъдеш усмихнат, усилието да разбираш другия, да го подкрепяш, да не го съдиш и да не се опитваш да го променяш.

Както казало едно дете: „Какво е любов?”, беше много красиво: „Това е да имам един бонбон, да го дам на Петя и, докато тя го яде, на мен да ми става сладко”.

–  Казвате, че компанията много ви харесва и че пътя, който вървите с приятели е забавление. Ще ви обогати ли с нещо тази пиеса?

–  Във всички случаи. Всяка роля добавя към твоя собствен характер някаква черта, добавя в познанието ти към света много нови неща. Всяка среща е един забележителен уникален шанс и урок. Наистина най-голямото ми желание е да взема максимума от общуването си с Надя, с Камен, с Мишо, с ямболската публика. Защото публиката винаги е един много сериозен партньор, за чието партньорство трябва да се бориш. Както в любовта нищо не ти се полага, всяко нещо иска да го заслужиш, така че смятам, че сме полижили много сериозни усилия да заслужим вниманието на ямболската публика и не само на ямболската, разбира се.

Въпросите зададе: Диана Иванова

 

About the Author :

Leave a reply