Ямболски силуети: Господине, вашето кафе е десетото! И е безплатно

исторически музей ямболВсяко десето кафе при него бе безплатно, затова бързо му дойде и прякора – Наско Десетката. В ония първи пролети на синята идея късметът ли, търговският му нюх ли бяха стабилно кацнали на рамото му. Кафенето, разположено зад Историческия музей, и същевременно почти в градинка „Николинка”, трупаше клиентела като бясно. Маси май изобщо нямаше или бяха две-три, но черната ободряваща течност, там тя бе такава, а не негърска пот, идваща от хубава машина, вършеше своето.

Своето бе навалица от клиенти, наричани по старите ни къщи, правени при гнусния капитализъм мющерии. Та такива люде имаше в изобилие, и Наско или съпругата му, те работеха заедно, току заявяваше: ”Господине, това е десетото кафе, то е безплатно за вас”. Наско и жена му наистина ли брояха кафетата или за да поддържат тонус и реклама правеха тези малки огнени чаши с кафе подаръци, така и не се разбра.

желязко императораСлед години, много години, стана така, че с Десетката се срещахме често по пътя и винаги завъртахме някакъв моабет, ала тогава Наско вече бе нагазил дълбоко в малджийството и аз натам тласках разговора. Усещах , че му е кеф, че иманярската гилдия, някои я наричат мафия, го е грабнала в обятията си и няма нито скоро, нито лесно да го пусне.

Така и стана, имаше дни, когато Наско казваше, че снощи не е мигнал дори, заради едно имане, за което имал абсолютно сигурни сведения, ала нямал сега достатъчно пари, за да завърти сам тая работа. С други хора, с ортаци, пък избягвал да действа, полицията дебнела непрестанно малджиите, вместо да се занимава с истинските гангстери.

професор Митко ДрагановВярно беше, ченгетата доста щателно се интересуваха от това кой къде и как копае за монети и други съкровища, кой ги изнася зад граница, на какви цени вървят и на нашия, и на чуждия пазар. Вече бе станало убийството на Желязко Демирев – Императора  от село Мрамор, може би най-легендарната фигура сред българските иманяри-нумизмати.

За полицаите се отвори действително немалко работа, в един ден, хубав за българската демокрация, как иначе, едно спец ченге , някогашен съученик от първи клас, ми врътна един телефон, за да пием по кафе. Не на Десетката, при Наско, а в бившата сладкарница „Андижан”, която тогава все още бе кафене, ала отдавна бе  изхвърлила името на нашите побратими от Узбекистан. Апропо, тук-там из къщите си или из апартаментите, намирахме от техните знаменити тюбетейки, раздавани щедро от тях, когато навестяваха Ямбол.

Ямбол, доста по-късно разбрах, в техните очи е бил, ако не Чикаго или Барселона, то поне Филаделфия, Ница или Торино. Нямах чак такива илюзии: че в оня край на Съветска Азия техническият прогрес, и изобщо цивилизацията, са нахълтали  и са на всеки ъгъл, но не бях слушал спомени от ямболски велможи, какво аджеба са видели при посещенията си в града-побратим Андижан. Една дама, Стефка  Керемидчиева, ме открехна за оня ужасен бит и култура, като вероятно и тя не си е давала сметка, докато пише мемоарите си, че нейната партия, БСП, не трупа позитиви от истинската история на оня узбекистански град.

Комунизмът комай с нищо особено не бе променил пустинята и бялото слънце над нея.

Та така, седнахме да пием по едно приятелско кафе с моя съученик, а той, още на първата цигара, заизважда вестници от папката си. „Мемоарните времена не важат за ченгетата”, ми мина през тиквата, докато гледах как стриктно офицерът е подчертавал пасажи из статиите. Имах отнякъде идеята, че бившият му съученик варди границата, при специални обстоятелства, включително проверявайки и тия, които всеки ден по задължението на устава я пазят. Той обаче също се оказа като Наско Десетката – нумизмат. Само че изобщо не го интересуваха идеите, истински или измислени, на кафеджията, а целеше голяма риба, доста голяма. Наричаше се Димитър Драганов и наскоро бе станал член не на какво да е, а на Кралското британско нумизматично дружество. Това че е директор на Ямболския Исторически музей май в случая само още повече усложняваше живота на Митко.

Ченгето-приятел пипаше меко, ала тая игра не ми бе никак по кефа, и директно му казах, че нито се интересувам от монети, нито разбирам коя е римска и коя от племето суахили, ако случайно  и те са секли благородни метали. С научния работник Драганов пък общуването ми е колкото да пием по едно привечер, и това е.

Това е, ама за мен, а за един офицер, особено когато е много специален, нещата изглежда не стояха така. И се наложи да изслушам цяла лекция за малджийството, като и името на Желязко Демирев –Императора се заплете вътре.

А, това лице пък сефте го чувам, използвах повода, за да си вдигна гълъбите, пращайки целувки на съпругата на моя приятел от детските времена, тя пък моя състудентка. Сетне правиха-струваха, подведоха под отговорност Димитър Драганов, ала до присъда така и не се стигна, само го изгониха от Ямболския музей, ама за това друг човек му имаше зъб, и докато не го отпрати , не миряса.

А Наско Десетката вехнеше. Той и без това си беше слабичък, малко по-тъмен от обичайното за българите от епохата на Бойко Борисов, но взе още да сваля. Нещо се бяха оплели някакви иманярски размени или сделки, или  може би и двете, та на Наско му бе пламнала главата. Той друга работа отдавна не пипаше, само монети, та монети. И сънят все така бягаше от тъмната му глава.

За да изгрее без време по стените, на които руснаците лепят снимки на особено опасните престъпници, а ние – на покойниците си.

Кафенето много отдавна бе изчезнало, не помня вече кой, дали от Музея, дали от общината, решиха, че Десетката пречи на живота край Тунджа.

Толкова бързо нито едно кафене в Ямбол не е ставало легенда. Синьото време ли, когато рошавите се поздравяваха със знака на победата, модерната машина за силно, черно кафе ли, а не за негърска пот, не зная кое превърна Наско в малка градска знаменитост.

А може би онова кротко, мирно, сърдечно: ”Господине, вашето кафе е десетото, то е безплатно за вас”…

Борислав Ненов

About the Author :

Leave a reply