Ямболските одисеи: Яшар-Сашо, или в очакване на Новата болница

???????????????????????????????Името му е и Яшар, и Сашо. Той предпочита да му казват Сашо, така го знаели из Ямбол. Пристига още заранта, стегнат като бивш военен старшина, на който порядките  са му пределно ясни. И няма какво да се чуди човек, трябва да ги изпълнява.

Само че тук е болница. А и той, Сашо –Яшар, оказва се, преди няколко дни е бил на балнеосанаториум,  край Своге, по- точно  в Искрец. Дишал там чист, прозрачен като кристал въздух.

Астматик. Тая болница е толкова далеч от планината, а в стаята има едно легло повече от някога предвиденото, така че нещо не мога да хвана нишката на тоя Яшар-Сашо. На визитацията стават обаче още неща, които, поне донякъде, обясняват спокойствието и експедитивността, с която Сашо се настанява в новата си обител. Изрежда болест след болест, а в цялата скороговорка разбирам май само това, че с едното око от години не вижда, а и другото май хич вече го нямало.

Новата болницаБагажът му е спретнат като войнишко колетче – така казваше Димитър Стоевски, Бог да го прости, макар че ако трябва да съм съвсем точен, думите му бяха за друго – Митко казваше: ”дупето й е стегнато като войнишко колетче”.   Малко импресионистична алюзия, ала  не толкова, или поне тук дълго ще се говори за жени.

Преди Яшар-Сашо да дойде още, това уплътняваше дългия ден, и сякаш безкрайната привечер, и малка част от вечерта. В истинската, дълбоката нощ, хората в стаята правят някакви опити да спят. Според мен – откровено си къртят. На сутринта обаче всички отричат – не могли да мигнат от болките си.

Болката е странно животно. И я има, и я няма, и спи понякога, и никога не притваря очи. Тук и представите за инсулти са особени – хората говорят за прекарани от тях един, три, четири. Или имат разюздано чувство за хипербола, или ние, тия, които все още рядко сме в белите стаи, нямаме реална представа за здравния пейзаж на българина.

Жените напоително се вмъкват при споменаването на всяко име на приятел, колега, или просто познат човек.  Като гледам разположението на възрастта и здравния статус, оная работа отдавна трябва да е мокър кибрит. Така ще да е, което явно и отприщва всякакви бивалици и небивалици за женските, а и мъжките, похождения.

Една бяла стая понякога е много повече населена с проблеми от битието, отколкото предълга дискусия, на която са събрани многоучени дами и господа, макар че всъщност техните събирания имат „задачата” да решат нещата от живота, когато са запънати.

Понякога големите, понякога малките. Кои са малките и кои големите често е трудно да се отсее. Вижда се обаче и без сито, че от ония безкрайни събирания, много често не излиза нищо. Ако не броим отчетеното мероприятие и размяната на любезности. И салтанатите, естествено – за нашите хора е страшно важно да са в списъка на ония, които имат тежест.

Те обикновено нямат никаква тежест – това са запратени от тарикатската политическа система лица, които адски са желали да влязат в тия кабинети, да седнат зад тия бюра, да ги търсят по служебните им телефони, или те да звънят по тях тук или там, без да свършат нищо смислено.

Накрая на работния ден елегантно и предоволно излизат от чудесно отоплените офиси, на чийто етажи и тоалетните светят, и всичко е пълно с екстри. Е, може да отиде някой гражданин, него нещо не са го предвидили – на едно високопоставено място има, например, един полуизтърбушен диван, ала там и не съм чул да са решили от много години ничий човешки проблем.

„Абе кой ходи по такива места, само калпавите”, често се чуват тия думи. И много често техни автори са политически хрантутници, хора, които са хванали безумната политическа вълна на България, и поне по едно десетилетие карат тихо и кротко на тая трапеза.

Лани Тунджа се бе разбесняла и заливаше немилостиво село след село, община след община  в Ямболска област.  В този период стана смяна на мостика на областната управа, дойде един нов, а всъщност стар губернатор. И питам аз един ден в съответното поверено му държавно учреждение какви са данните на кризисния щаб pd ранището на реката за последните един-два дни.

Какъв щаб, нямаме такъв щаб – ми отговори човекът, който има там една важна уж роля.

Като това нямат, какво имат, не ми стана ясно. Загледах се след това по-внимателно в структурата на това учреждение. Не с 10, а с над 20 души персонал. И все експерти – младши, старши, каквито искаш. И при толкова експерти, никога не виждам там граждани, които да очакват да им се реши проблем. Или да им се обясни, че законът е такъв и такъв, и проблемът е измислен от тях, а оня, Законcj, трябва да се спазва. Защото той повелява съвсем друго.

Друг въпрос е кога и доколко в България Законите са се спазвали.

…Яшар-Сашо не чува добре. И разговорите с него са доста особени по тая причина. А и той си е самодостатъчен, защото не се мае нито вечер, нито денем, а си взима джиесема, слага слушалките и си слуша музика. И си чете прилежно вестника. На почит, разбира се, е в. „Телеграф” – много снимки, малко текст, речено отгоре-отгоре, ама хората пък в къщи много гледали телевизия, така че всъщност знаят всичките далавери в държавата.

И в Ямбол, оказва се. ”Една жена каза е велика работа”, ала има и някои твърде любопитни неща, около които човек може доста да се замисли. Може, защото една жена, каза, често излиза братовчед на известен ямболски началник, политик или бизнесмен. Или на полицай, или на горски. В полицията, а и сред горските кадри, има работи , които са най-малкото стряскащи. И тъй като единият от героите, за които разказват в тия привечерни народни събрания, го зная и аз, и го зная заради едно водено срещу него наказателно дело, пъзелът ми се подрежда.

И в тоя пъзел така лошо мирише, та чак вони. И са вътре в тоя същия пъзел и топ шефове в ямболската полиция. Не толкова отдавна почти на самия й връх, а единият дори за кратко бе на самия неин Еверест. Той дотолкова се бе оплескал, че въпреки гнилата атмосфера там, все пак работата дойде в повече, та го понижиха. Тогава, слязъл вече от чиновническото началническо бюро, бе тръгнал сред широките народни маси, за да свърши конкретна работа.

И отишъл веднъж да провежда на място следователска дейност. Бил толкова пиян, че го разбрали и мъртвите…

…И  тук ме боли, и ето тук. Тук ме върти, а тая част от главата ми нещо изтръпва. И до тоалетната не мога да отида. Дядото има цяла енциклопедия болести в организма си. Не е чел Джером Клапка Джером, поне в това съм сигурен, ала са стигнали с английския автор до един и същи извод – каквото и да прочетат за болести, намират ги и у себе си.

Оная лодка на Джером плаваше по Темза, имаше вътре и куче. Тук няма нито лодка, още по-малко пък куче. Куче има на двора на болницата – надлежно е маркирано на ухото с червен нишан, което никак не му пречи да спи заровено блажено в късно есенната шума.

Участ за завиждане, онова за кучешката съдба, често е далеч повече литература, отколкото реалност.

Тая болница е временна, толкова временна, та чак е вече вечна.

Вероятно затова и стаята е за три легла, а има четири, и единият пациент държи багажа си на пода. Е, все пак има закачалка, ала не ми се връзва как едно каре може да събере дрехите си на нея. Дори има нещо като шкафче, само дето му се отваря едно единствено чекмедже. Най-горното, което съответно е и най-малкото. Сестрите нещо се увличат един предиобед около управията на тоя шкаф, и той се разпада. Човек, който да отговаря за поддръжката на тия мебели от памтивека май няма, защото дамите в бяло се запретват и с криво-ляво правят от тая руина пак шкафче.

Яшар-Сашо е невъзмутим. Дали от огромните дози планинински въздух, събран в Искрец, дали поради дългия си стаж по болниците, не мога да му хвана цаката. Бил някога сервитьор в ресторант Байкал – боже, та този ресторант го закриха преди поне 30 есени. Женил се за българка, и тя била сервитьорка, после бил кондуктор по селските автобуси – вярно, имаше и такава професия при соца. Оня народ тогава нямаше леки коли и постоянно щъкаше с обществения транспорт нанякъде. И с железницата, разбира се, това си бе епоха – пътуване през лятото до морето бе чиста одисея – дори тоалетните бяха фрашкани с пътници, а деца и куфари имаше до таваните на коридорите.

Слушам често как онова здравеопазване било на високо ниво. Какво му е било високото не ми е ясно – вероятно тогавашните лекари са се застоявали по-често до леглата на болните. Иначе помня как като гимназист имах за кратко работа в едно от отделенията, трябва да е била хирургията, и болните ядяха на маси в коридора….

В поликлиниките пък все бе като на митинг – безкрайни опашки от чакащи.

Тая болница няма да се мести никъде ще си остане временна и същевременно вечна. Щом дори фактът, че спешното отделение е на баир, и оттам влачат дори и тия с пресни инсулти за изследване на мозъка им, сочи натам. Един областен управител, и стар, и нов, преди година и нещо ме убеждаваше, че  Новата болница била на финала си. Само 2-3 млн. лв. били нужни. Бяхме  на живо в една телевизия и трябваше да го карам по-кротко – зрителите нямат нужда от скандали по високата скала. Не го оставих все пак да ни прави на канарчета, и му рекох, че поне 6-7  милиона ще трябва още, а това че са сменили в Новата болница дограмата, не върши никакви сериозна работа.

Тоя губернатор е ампутиран от каквито и да било чувства – по лицето никога май не съм виждал и намек за емоция, а и за мисъл. Така стана и оная вечер – изобщо не трепна. После се сетих, че властта има нужда тъкмо от такива тапири. Те ще разиграват уж загриженост, а релси изобщо няма да има. И влак, съответно, а в ямболския случай Нова Болница.

…И тук ме боли, и тук, главата ми се върти, май не трябваше да влизам в болницата, обяснява дядото, което не му пречи половин час по-късно да обяви, че тия дни щял да ходи на педикюр.

От другото легло пък след пет дни престой съвсем зазлял, и се тюхка защо дошъл тук. Той не е излизал дори до тоалетна през тия дни – явно щом тоя номер го може, Бойко ще му плаща пенсия поне още една петилетка.

На Яшар-Сашо може и повече – доколкото усещам, след като тук си почине, ще дръпне към друга болница. За планинския въздух на Искрец май е късничко, ала един Бог знае колко му е дълъг репертоарът от диагнози.

А може пък той да дочака дори оная мистична болница, наричана по инерция Нова….

Борислав Ненов

About the Author :

Leave a reply