Шльокавица

Kotev 10Животът ни е шльокавица!

Не от вчера, не за ден – два, а откак се помня животът ми е шльокавица. Пообясниха напоследък, този или онзи, какво е шльокавицата, но да кажа и аз, че е слаба ракия това, лоша ракия, пърцуца, субпродукт, сурогат, отпадък.  Давим се ние с шльокавица, като няма друго, откакто сме се родили, давим се ние в шльокавицата и все не съумяваме да стигнем до спасителния бряг. Погиваме, заради нечие възмутително угодничество, заради отвратителната сервилност, заради гьотференлъка на пъргавите, родни, безродници. Помним, всички помним, онези дупедавци, пък и виждаме, всички виждаме, днешните дупедавци. Помним и виждаме, ама си траем, както и преди си траехме. Тогава, оправдавахме се, от страх мълчахме, защото нямаше свобода, а имаше репресии. Ами сега заради какво мълчим!? Ние, които живяхме дълго във фермата на Оруел, продължаваме да живеем във фермата, друга ферма, но като онази, досущ като онази. Има ярки примери за това, сюрреалистични като фермата, дето не е в състояние да измисли и най-умелия фантазьор. Искаме си робството! – ревяха неистово, спомням си, не някакви объркани хорица, а буйните и горди защитници на българщината. И това, ако не е сюрреализъм, нашенски сюрреализъм, Бог знае какво е!

И Всевишният, всъщност, мисля си понякога, май е безсилен да подреди някак обърканата ни, сбъркана, изкривена психика. Защото сме продали душата си на Дявола, сигурно, или заради друго, по-грандиозно безумие, ако има такова. Продължаваме, във всеки случай, пак ще повторя, да гледаме с телешки възторг към несретниците, зарязали бащин дом, за да вадят с кървав пот оскъден къшей хляб на Запад. Със същия телешки възторг,  няма да се уморя да повтарям, с който гледахме към окаяните съветски колхозници, дето бяха най-нещастните хора на планетата, пък ние ги сочехме за пример. Робството, нашето робство, несекващото робство, нашите робства, колкото и невероятно да е, ние ги искаме, наистина ги искаме, на можем без тях! Не народът ни, бързам да уточня, а продажната върхушка, най-продажните управници и най-жалката интелигенция, дето току се подлагат, днеска на Изток, утре на Запад.

И нямат ни страх от Бога, ни срам от народа, когато шетат на примитивните си инстинкти и зачатъчно мислене, когато погребват святи, изконни, национални ценности, заради шепата гологани или вродения си кретенизъм. Инак аз, пък и всеки що-годе мислещ човек, сме безсилни да си обясним необяснимия ентусиазъм, с който се впускат във всяка отродителска кампания, най-креативните уж родни интелектуалци.

Безброй са подобни кампании, но мен особено ме впечатлява онази, която напразно се мъчи, от много години вече, да ни втълпи, че България е най-тъжното място на земята, а българският народ най-нещастният. Твърди се, че тръгва тя от социологическо допитване, но за мен си е чисто пропагандна акция, която трябва да смачка неоправданото ни, според някои болни мозъци, ненормално високо самочувствие. Кои са тези умници, няма да обяснявам нарочно, защото е ясно, че са същите онези гьотферени, дето вчера подгъзуваха на руснаците, пък днеска са най-върлите им душмани. Точно така е – няма грешка! – най-често едни и същи хора се кланят ту на Изток, ту на Запад, все те са върлите русофили вчера, а яростни русофоби днес или раболепни американофили, но всякога жалки продажници.

България, каквито и глупости да дрънкат тези поганци, никога не е била най-тъжното място на света, а няма и да бъде някога, надявам се, пък българинът винаги е бил непоколебим оптимист, а не окайващ се нещастник. Може да сме скептични ние, но не губим надежда никога, може да се оплакваме, но то е да изврънкаме нещичко, а не защото сме отчаяни. Корави хора сме, пък и хедонисти, умеем и да работим, когато искаме и колкото искаме, пък и да се радваме, да ядем и пием, да блудстваме и разгулничим тъй, както никой не умее. Няма как да е тъжно място земята ни, обгърната от изкусителните миризми на гювечите и разтреперана от буйните ни танци, невъзможно е да сме нещастни, та напразно ни ожалват! Несломимият дух ни е спасявал нас всякога, не друго, пък и хедонизмът, без който не можем! Каква тъга и какво нещастие? Нека отговорят нещастните проповедници на антибългарските пост-истини, които или са продали се безродници, или са малоумни идиоти. Колкото и беден да е българинът, нека запомнят идеолозите на българската тъга, все ще е по-щастлив от тези, които имат много повече, защото е по-свободен, вътрешно освободен, от уж много по-богатите западняци! И да не избързват, да запомнят и това, с обобщенията за робското ни битие и робската ни психика, да не се подвеждат от реакциите на сервилните ни еднородци.

Богат е не който има, а който харчи! Ние, макар да нямаме, макар да сме свидливи, харчим повече от тях, изтърваме се, въпреки стиснатостта, радваме се, щастливи сме…  Знаят всичко това нескопосните съчинители на песимистични теории за българския народ, прекрасно го знаят, разбира се, и не могат да се поберат в кожата си от яд, като не се връзваме на уйдурмите им. И губят здравия си разум, като че ли, щом се решиха на светотатството да осквернят и светините ни, най-българската книга на най-българския автор, щом не пожалиха, щом тъкмо нея избраха за жертва на отродителската си ярост. Най-величавото безумие на мерзавците, които от десетилетия се мъчат да зачеркнат, или поне изкривят, обезценят някак националната ни идентичност, пък и най-отвратителното им посегателство е опитът да осквернят и свещения ни език, и свещената ни книга. Да се преведе – какъв превод, Боже, то е поругание! – на шльокавица, маймуница или лайняница „Под игото”, да се окепази тази българска Библия, да се изгавриш тъй с уникалния ни език е не просто безумие, а престъпление. Да се напъваш да съешиш боклукчийския буламач от латиница и цифри с художествен текст на кирилица, да подмениш  звучното хилядолетно слово с уродливо, мимолетно недоносче, не е експеримент, не е и тъпотия, не е провокация, а падение, позор, върхът на падението, интелектуално, морално, всякакво. Оправдават се сега, извършителите на скверното безумие, представете си, че било то акция, благородна акция и благородна провокация, представете си, за опазване на Кирилицата! Тъй щели да ни покажат, видите ли, превъзходството на езика ни, великолепието му, незаменимостта, да ни отучат от шльокавицата искали, не да я налагат. Неправилно сме схванали намеренията им, напразно се бунтуваме срещу PR -акцията, те постигнали, всъщност, успеха на благородното си начинание. И нямало да се обръща Вазов в гроба, какви са тези глупости!? – роптае великият издател, Манол Пейков май се казваше. Вазов, клетият, осквернен патриарх на литературата ни, наистина не би роптал, ако питате мене, няма да има сили за това, а ще занемее смутен. Защото същият този гений, креативният издател от креативния кръжок, оказва се, бърка Чорбаджи Марко с Хаджи Смион, или Хаджи Ровоама, или Бог знае с кого, като го назовава Хаджи Марко! Въобще, не идва на празно място гаврата с Вазов, като че ли, т. е. точно на празно място идва, там, където не знаят дори имената на най-емблематичните му герои. Но проблемът, големият проблем, е, че гаврата с Вазов е и гавра със свещения ни език, и с националната ни идентичност, и всичко българско, и родно, както казва поетът. Проблем, голям проблем, са и нелепите, позакъснели оправдания, които са или още една наглост, или поредното малоумие. Аз не се наемам да твърдя категорично, че тези хора страдат от умствена недостатъчност, те са по-скоро нахалници, според мен, но инак е очевидно, че смятат нас за малоумни, като се опитват да ни баламосват толкова елементарно. Това, което са извършили те, е равносилно на национално предателство и аз не знам дали е струвало то шепа сребърници или не, но е сигурно, че е угодно някому.

Да се атакува всякога и с всички средства националната ни идентичност не е нещо ново, но да се прекрачат всякакви граници, да се стигне до недопустими посегателства е престъпна наглост. И глупост, апропо, защото резултатът, мога да се обзаложа, ще е обратен! Такъв народ сме ние, опърничав, никога, никому неподвластен. Може да се давим с шльокавица ние, като няма друго, може да се давим в шльокавица, но не се отчайваме никога и сме всякога непокорни. Пък и горди сме, въпреки притворството и хитруванията, помним злопаметно и предателствата, и предателите, помним и не прощаваме на този, който се е опитал да ни предаде или продаде…

Животът ни е шльокавица отдавна, нека запомнят съчинителите на песимистични теории за българския народ, но това не ни радва, не сме се примирили и никога няма да се примирим…

Любомир Котев

 

About the Author :

Leave a reply