Този смешен, този тъжен като кладенец Звезделин Минков

6Когато се появи в Ямбол, след него вървеше всенародната слава на имитатор. Гласовете на Тодор Колев, на Петър Слабаков, на Григор Вачков и, разбира се, на Георги Парцалев, току се чуваха от трапезата, на която е приседнал Звезделин.

За приятелите – Звездьо. Той е енергична, неспокойна фигура, все нещо замисляше, все нещо правеше, много често, далеч от работното му място – Драматичен театър „Невена Коканова”, без да съм сигурен, че по времето, когато Звезделин Минков акостира край Тунджа, театърът ни имаше вече името на Босоногата Жулиета.

Звездьо дойде в Ямбол по повика на любовта. По-грозен от него в Южна, а и в Северна България, вероятно нямаше, ала нямаше и по-жизнерадостен мъж, пред който скуката си обираше партакешите.  Една дама, името й бе Мария, нямаше и какво друго да бъде, го бе отвлякла край Тунджа, а той й посвети цяла стихосбирка.

Роден в атомния Козлодуй, пъпът му хвърлен на сцената – родителите му действали постоянно на сцената в читалището на оня градец. Звезделин не стои нито за миг спокоен.  Написа тук, край Тунджа, две или три любовни стихосбирки. Имаше навик да посочва датата на написването им, и по тоя календар личеше, че спазва класическия принцип на съветския писател Юрий Олеша – „Нито ден без ред”. Олеша, ако не ме подмамва паметта, бе наречен от гениалния Валентин Катаев в изумителната му книга „Елмазен мой венец” Ключето.

Прозата на Катаев някога, преди повече от 30 години, зашемети и литературните критици, и читателите, та дори и писателите, тая вечно завиждаща пасмина, с невиждания дотогава поглед, стил, синтаксис, ако щете.

Тя е най-странната, и гениална, мемоарно-литературна „екскурзия” из руската и съветската поезия.

Звезделин Минков дълго време минаваше за лековат, за цар само на имитациите и мекия лаф.

Нищо повече. Когато обаче стаята, ресторантът, студиото, бяха спаружени от досада, бе достатъчна появата на Звездьо, за да се появят звезди в косите, смях до Бога  и степ. Кратко сме били рамо до рамо, аз някога бях по-малко грозен от него, но той пък бе сексуален  терминатор,  почти като онова момче от френското кино – Жан Пол Белмондо.

(…и днес ми е пред очите шеметното изпълнение, сътворено от Жан Габен и Белмондо, в „Маймуни през зимата”)

Не продължи дълго времето на Звезделин в Ямболския театър, но със сигурност това бе време, лишено от досада. Не ми е работа да преценявам колко силни са били образите му на сцената, но настроението около него бе като за Олимпийски игри, на които България е спечелила един чувал с медали.

Звездьо допускаше и гафове, който не е допускал – да направи крачка напред.

На едно литературно четене, бе декадата в областта на изкуствата на община „Тунджа”,Таня Хаджидимитрова и Стоян Чобанов направиха хубав поетичен рецитал, сетне нещата опряха до Звезделин. Той, иначе врял и кипял в такива акции, не беше изобщо разчел колко може да понесе публиката, и почна да чете разкази от тунджански прозаици.

Един, че два, че три, че четири. Май взе да мръква, а Звездьо все чете ли чете. За капак, разказите – бездарни, и народът отива към колапс. На Любо Котев му писна, и се накара на Минков за безкрайните разкази. Ръководните кадри се опитаха  да замажат ситуацията, обаче на всички ските вече неистово тежаха.

(доколкото се разбра, някой от администрацията тропнал на Звезделин сто разказа, а той не посмял да възроптае)

Мина време, тая история се позабрави, и Звездьо и Велика тръгнаха из Тунджалъка да приобщават широките селски маси към театъра. Минков не бе настанен нито в хотел „Тунджа”, още по-малко в хотела на Лечков, а в някогашното бекярско общежитие на химическия комбинат „Ямболен”. Местната кабеларка бе напъдена от пъпа на Ямбол също там.

Звездьо обаче си свирука, все едно утре ще излезе на червения килим в Кан. И като го видях такъв красив, бодър и секси, го навих да направим едно предаване. На живо, разбира се, ако искате да убиете Минков, пуснете го на запис.

Чета из нета, мисля, премислям я, какви можем да ги надробим – не си падам особено по имитациите, пък били те на големи актьори като Парцалев и Тодор Колев. Или пък на Човека от Правец.

„Що пък да не стане шоу”, си рекох в минута на храброст. Звездьо е куче марка, а и бях чувал , че на неговите изпълнения публиката цвилела от смях. Това – добре, уговорката стана сравнително лесно, а и вече се знаеше, че Минков пише книга за големия Георги Парцалев.

Май тази книга ме натисна, аз да натисна Звездьо, за да се изтъпанчим пред аудиторията.

Лошото обаче никога не идва само – имаше някаква бъркотия, и вместо директно, предаването трябваше да бъде на запис. Един пирон в ковчега ми – къде е пряката връзка със зрителите, където те ще се смеят, и ще подсещат актьора за все нови и нови имитации, къде е претоплената манджа на телевизионния запис.

Взе да ми се свива хептен стомахът, преди да влезем в студиото. А и Звездьо пристигна с една шапка идиотка и с нещо като моряшка фланелка – това му било облеклото в представлението, от което идвал. Аз не подозирах нищо за тоя номер, и бях се барнал с официално сако. За да е пълна гадостта, Звезделин ми съобщи, че иска в ефир да прочете благодарствено писмо до кмета на община „Тунджа”.

Мила родна картинка.

Прожекторите светнаха, аз не давах на това предаване повече от няколко минути, макар че си бях натъкмил петнайсетина въпроси, а и то по регламент беше 45 минути.

Обаче. Обаче като тръгна оня звяр, роден в чутовния Козлодуй, като почна да пуска гласовете на Калата, на Парцалев, на Тодор Колев , като взе да разказва спомени-масали от ранните, и не толкова ранните си години, като стигна до изявите си пред  Бай Тошо, до любовите си, най-малко по една във всеки град и паланка, сълзи ми потекоха от смях.

И го моля да стане сериозен, и той стана сериозен, за да разбера, че дълбоко в себе си е един фин, тъжен, намъчен мъж.

Звездьо, който написа най-дълбоката, най-тъжната, най-нежната книга за големия Георги Парцалев, за който и досега считам, че превъзхожда многократно по талант Луи дьо Финес.

Звездьо, който само привидно изглежда галеник на хумора и съдбата, а очите му са кладенец от мъка. Ала има силата всяка сутрин да го изгребе, и да вдигне ръка към Бога и към слънцето.

Истинските мъже не плачат на светло.

Борислав Ненов

About the Author :

Leave a reply