Съучастници сме, не жертви!

OLYMPUS DIGITAL CAMERAБългарите обичаме да се изживяваме като жертви – жертви на престъпления,  на телефонни измамници, жертви на фалирани от някой друг банки, на корумпирани политици и на лъжливи търговци, жертви на съдбата, на случайността и най-вече – жертви на несполучилия, но затова пък без край преход. Жертви с главно Ж. Уви, съучастници сме ние, а не жертви!

Директорът на училището, където учел убиецът на Георги – момчето, намушкано посред бял ден в парка, разпознал въпросния убиец на снимката, но замълчал. Разпознали го съученици, някои от тях били склонни да информират полицията, но по съвет на родителите си и те замълчали. Какво е това? Общество от заговорници, от безмълвни съучастници, прикриващи престъпление, общество от лоялни към престъпника, а не към жертвата и нейните близки. Не приемам, че водещ е бил страхът или донякъде разбираемото „да не се замесваме“. Стигало е едно анонимно телефонно обаждане…

Гледам един телевизионен канал, където документално представят истински криминални случаи – някои моменти са драматизирани с актьори, но винаги от първо лице говорят и реални участници в  събитията. Когато в САЩ се издирва престъпник, хората се надпреварват да сигнализират в полицията. До такава степен, че търсеното лице не може да направи крачка, без това да предизвика последствия за него. Обажданията са толкова много, че понякога това дори пречи на разследването, защото голяма част от сигналите се оказват фалшиви и трябва да се отсеят. Но все пак има общности, където съвсем не е така. В кварталите на чернокожите и латиносите, където престъпността, ако не лична, то на член от семейството е норма, а не изключение, лоялността е над всичко. Там издирван престъпник може да се скрие, да потъне дълбоко. Нашето уж цивилизовано и уж европейско общество, уви, прилича по рефлексия на тези общности. И нека не ми говорят за недоверието в институциите у нас. Поне не в този случай. Още повече че дори не бе оповестено, че младежът на въпросните кадри е убиец, а възможен съпричастен към престъплението или с информация за него. И знаете ли, пак там, в Щатите, по време на разпит как увещават престъпника да си признае? Съвестта ти няма да ти дава спокойствие, му казват – признай, за да ти олекне. Тук ни се струва глупашко, лигаво да призовеш някой към гласа на съвестта му. На нормалните хора не им пречи съвестта да прикрият убийство, пък какво остава за престъпника…

Аз съм втрещена. От нас самите, до къде сме стигнали. Да, не сме никакви жертви на нищо, а сме съучастници на всичко, което ни се случва. И не ни е виновна държавата, която иначе охотно псуваме, без да си даваме сметка, че попръжнята е насочена към самите нас. Проблемът е проблем на народ, който живее без религия, която да го учи на добро и зло. Но и проблем на народ, измислил приказката за вмирисаната от главата риба. И като ежедневно толкова много вмирисани глави най-безочливо са ни на показ, през телевизора влизат в къщите ни, там долу, където сме всички ние, правда и неправда се изличават…

Страшни и ужасни неща показва огледалото, в което се оглеждаме вкупом, един уж иначе криминален случай…

                                                                                Светлана Чамова

                                                                                                             

About the Author :

Leave a reply