Скици в снега ….мирис на препечена пастърма и пелин, или думи за Денислав Стойчев

12….Денислав Стойчев, неуморимият търсач на приключенията, обича да снима мъглата. И хората в нея. Защо, не зная точно, може би заради човешката душа, която витае мистично в такова време. Време за черно цариградско вино, за бели вълци, идващи от Турну Магурели, за лириката на сливенския поет  Георги Веснаков, с неговите трагично красиви строфи от стихосбирката му „Зимни приказки”.

И с огромните, любопитни, вездесъщи очи на Валери Петров, който винаги търсеше любовта. Понякога като „Тавански спомен”, като целувка в добрите стари киносалони, друг път, влизайки в ролята на детектив, съумял да обясни кои са дирите на любовта в снега и кои на случайни минувачи.

Случайните следи на любовта, ако изобщо има такива.

Денислав доскоро бе момчето, което на секундата се озоваваше там, където има пожар или друга извънредна ситуация. Така се появи неговата фотоизложба за изгорелия лесопарк „Боровец”, приютена преди няколко години в читалище „Зора”. Бе лято, в културната институция в подножието на овъгления „Боровец”, бе страховита жега – в България читалищата задължително нямат пари за климатици, за разлика от огромните харчове, които се правят всяка година в страната ни за специални разузнавателни средства.

Читалищата може да не раждат гении, но от тайните служби почти нищо качествено не сме видели досега. Те, читалищата, са били в последните стотина години, една от първите работи за построяване в българското село. Сега на много места са санирани и с цветни фасади, обаче най-често са мъртви. Като онова читалище, в стралджанското село Каменец, където преди години ни отпрати работата.

Беше студено есенно време, валеше гаден дъжд, кметът се навърташе в канцеларията си – там бе топло. Разходихме го все пак до читалището. Когато влязох в огромната зала, се стреснах – от стените ме гледаха Катя Паскалева, Невена Коканова, Антон Горчев.

Страшно самотни – огромната зала отдавна не бе неизползвана, киното вече бе обявено за мъртво. Тогава не подозирах, че ни делят само десетина години от момента , в който и живият разговор между българите ще изчезне и ще заседнем във Фейсбук. То не е чак толкова лошо, когато видиш, че поетът Тодор Чонов пие червено вино в село Рогош, без това да пречи умът му да сече като бръснач, или Виктория Нинова да подхвърля чудесните си иронични забележки към тоя свят.

(В детството ми бръсначът бе още на въоръжение, бай Атанас, един от многото бежанци от Одринска Тракия на нашата улица имаше берберница в двора си, в ония комунистически времена и за бръснене или подстригване се чакаше няколко века)

Все пак по-хубаво от лаф мохабета на живо надали има. Не съм чул още някой да е усетил вкуса на препечена пастърма и пелин по интернет. Ако пуснат някакви ваджии, които да имитират и това, в гибел сме и няма да ни трябва вторият ден на комунизма.

Та седи си Денислав Стойчев царствено , ала и малко тъжно, на дядовия стол в  село  Генерал Тошево и пропуска гратис белите вълци от Турну Мъгурели. И умно прави – Радичков ги прибра със себе си. За Денислав обаче има много работа – стъпките на дядо са дълга мелодия и водят далеч назад.

И далеч напред.

(Сега Тодор Чонов сигурно вече пие ракия, смрачава се)

Смрачава се, и Петя Белева, седмият хълм на Филибето, ще е откраднала нещо приказно от дувара на някой. Петя не само краде приказни работи, тя и намира всяка утрин по нещо , с което да спре сърцето.

То е време сърцето да отдъхне – мирише на препечена пастърма и наложен пелин, на черно цариградско вино и люта одринска ракия. На захвърлено вчера и обичано днес, което потъва в мрака, за да стане ужасно или прекрасно утре.

Борислав Ненов

About the Author :

Leave a reply