Росица Бакалова за книгата на проф. Иво Христов: Колко истина може да понесете?!

DSC03872Тази книга не заслужава скучно и суховато говорене. Тя не е роман, за да ви я разкажа, но езикът й е великолепен, казвам го като литератор, и изисква интелектуално усилие.  На няколко свои представяния в различни градове професор Христов изразява донякъде изненадата си, че хората искат да четат подобни книги. Аз имам свое обяснение за това и след малко ще го споделя.

За да прочетете тази книга, трябва първо да запитате себе си колко истина можете да понесете?! Защото в нея Христов срутва носещите колони на официалните митове, с които масово живеехме през последните 30 години. Но не мислете, че професор Христов описва българския апокалипсис, за да плаши и всява ужас сред хората, както малцина не особено умни люде се опитват да внушат. Той търси, изстрадва и преминава през истината, но не за да отчайва, а за да каже, че няма лесни спасения и рецепти. Затова и на свои предишни премиери подчертава, че заглавието му е една перифраза на Антонио Грамши, а именно : „Аз съм песимист с ума си, но оптимист чрез волята“.

И все пак аз съм литератор и съм научена да използвам метафори и да се ровя надълбоко и затова ще ви разкажа за личните си впечатление от тази книга.

Думата пепелище ме отведе до Жеромски, един от великолепните полски романисти, който вярват, че решението на националния въпрос е тясно свързано с решението на социалния въпрос. Героите му са страдалци,  като нас, българите, в настоящия момент,  те са способни на големи жертви, но незнаейки кому и как да ги принесат, скръстват ръце пред действителността. Така, както ние в момента сме се отказали да бъдем дейни  и чакаме НЯКАКВО спасение.

Тази книга същевременно е  като мъртво вълнение. Придърпва те навътре, като те оставя да плуваш относително смело и леко безразсъдно в първите й двадесетина страници. И тъкмо, когато си уверен, че ще я преплуваш относително лесно, осъзнаваш колко надълбоко си влязъл, че брегът не се вижда, че никой няма да ти метне спасителен пояс, няма яхта наблизо, дори дървена лодка няма. Има само оголена и първична човешка воля. Или плуваш, или се давиш. Професор Христов е от радикалните учители. Впрягаш интелектуалната си воля и четеш. В тази книга няма толкова  сложни думи, колкото  би предположил в началото човек. Но има СЛОЖНА И ДЪЛБОКА МИСЪЛ.

За относителна изненада на професор Христов хората харесват тази книга.  Когато започнах да я чета, няколко пъти в съзнанието ми се появяваше едно заглавие на литературно произведения. Което е странно, защото вече казах, че това не е роман. Но повестта на Маркес „НЯМА КОЙ ДА ПИШЕ НА ПОЛКОВНИКА” продължаваше да почуква на подсъзнанието ми. За тези, които не са я чели, без да досаждам, ща кажа опростено, че там един полковник, участник във войната, повече от 15 години седи и чака писмо, в което да го уведомят, че ще му отпуснат полагаемата пенсия. Всяка седмица отива до пощата и проверява дали някой му е пратил писмото. И така цели 15 години. И тогава ми просветна!

Освен , че професор Христов е написал много аналитична и сериозна книга, в която прави дълбок анализ на събития, на социални нагласи, на тенденции, всъщност той е написал своето голямо и откровено писмо до България. До българите. Иво Христов е отговорил на българския полковник, това като метафора, защо няма и не може да очаква пенсия. Защо няма и не можем да очакваме светло бъдеще, което да ни се случи въпреки нашето бездействие. И изобщо имаме ли бъдеще според новите световни хегемони и техните геостратегически интереси. Та ние сега сме като полковника и неговата съпруга, които няма какво да сложат на масата си, чакат едно писмо цели 15 години и хранят един петел. Който е по-важен от всичко. Така и ние храним своите нездрави български илюзии, дори с цената на последната капка здрав разсъдък, че сме стигнали онзи предел, след който няма завръщане. Говоря за историческо завръщане. Но нашият петел, кани в празния ни дом богатите си господари и от трапезата им не остават дори трохи за нас. Но петелът е нахранен и за гладните остават евроценностите. Затова хората харесват тази книга, затова я четат, защото интуитивно усещат, че не могат да си позволят да бъдат заблуждавани и нещо по-лошо, да се заблуждават сами. И защото са чакали тази книга не 15, а 27  години. И НЕ, не твърдя, че професор Христов е седнал съзнателно и претенциозно да пише писмо до българския народ !!! Казвам, че всъщност, когато създаваме даден текст, не бива да забравяме, че освен нас, чрез ръката  и подсъзнанието ни, пише една по-висша сила. А тази висша сила има по-големи планове от нашите. Именно тези други планове са събрали в тази книга, с това заглавие, в този й окончателен вид писмото или може би писмата на един интелектуалец до очакващия отговори народ.

Авторът с болезнена яснота отчита, че за да дадеш евентуални ефикасни предложения за лечение на  обществените болести, първоначално трябва да извършиш прецизна диагностика. А за да диагностицираш проблем, възникнал в края на 20 и началото на 21 век, понякога трябва да се върнеш още назад. А защо не и дълбоко назад, за да се превърне трудът във фундаментален. Той разсъждава върху догонващата модерност, онази особена модерност подир която сме принудени да тичаме до национално задъхване, модернизацията на изостанала България – веднъж след Освобождението и втори път след 1944 година. Анализира част от драмите и нагласите в съвременността, които са ни притиснали между Сцила и Харибда, като тръгва от доклада на  Крозие, Хънгтингтън и Уатануки, наречен „Кризата на демокрацията“ и подготвен за пред Трилатералната комисия, феноменът УПРАВЛЯЕМОСТТА НА ДЕМОКРАЦИЯТА. 1975 год. в Рим. Разкрива се  социалноисторическата невъзможност за реформиране на „системата“, под формата на „либерализация“ – и оттам възприемането на  „перестройка“ като неграмотна политическа и управленска авантюра на дегенерирал партиен елит.

Номенклатурата реши да стане част от световния елит с цената на цялото страдание на собствения си народ. Естествено, не бяха допуснати на масата, но те се радват и на подхвърлените корички – в случая милиони, а за оварвареното население остават думи като демокрация, свобода, солидарност с новите „приятели“, но не и икономически блага (за капитализма някак си не е  удобно публично да се говори). Професор Христов разисква и темата за несъстоялата се българска средна класа, за населението, вторично деградирало социално, а оттам и цивилизационно. Не подминава и голямата тема за консуматорството и как то преобръща нормалната човешка представа за ценно и важно. Тук естествено можем да направим връзка със Сергей Кара-Мурза и Жил Липовецки. “Настъпва отчуждаване на тялото от личността и превpъщането му просто в някакъв вид лична собственост.” Или накратко –  БЪДЕТЕ ДОБРИ ПОТРЕБИТЕЛИ, ИДЕИ  И СМИСЪЛ НЕ ВИ ТРЯБВАТ. ЩЕ ВИ ОСИГУРИМ СТОКИ, СТОКИ  И ПАК СТОКИ.

В пепелището НА нестаналото българско общество догарят всички кухи  шаблонни обяснения и ерзаци и разкриват безмилостния социален разпад. Лишават ни от заблуди, че е виновна Конституцията, Народното събрание, избирателната система.  Елитът, започнал като пяна и сгъстил се сега до тиня, няма общи интереси с народа си. Това е драмата. Проблемът за властта стои със страшна сила. Кой притежава тази власт и в името на какво я експлоатира. И коя власт стои над българската сублимация за власт!?

Ще завърша като перифразирам изречение от писмо на Боян Пенев до Дора Габе. Но ще го извадя от неговия интимно-романтичен дискурс и ще го използвам в една буквално-реалистична инвенция. Та Боян Пенев пише:  „Ако се разминем сега, вече никога няма да се срещнем…“

Та и ние така. Ако българите се разминем с историческия момент, който е тук и сега и в който трябва да съумеем да опазим крехките остатъци от държавността си, жестоко и никога повече няма да се срещнем с историята в бъдеще. Няма да имаме историческо такова. Това са законите на битието и те важат независимо дали ще ги спазваме, или ще се правим, че не съществуват.

„Ако се разминем сега, вече никога няма да се срещнем…“

About the Author :

Leave a reply