Проф. Панайот Панайотов – Пането: Баща ми беше портретист и на природата

DSC02254Проф. Панайот Панайотов е роден на 28 август 1944 г. в Сливен. Той е по-малкия син на родения в Стралджа художник Панайот Панайотов, носи неговото име и следва неговия творчески път. През 1963 г. завършва Художествена гимназия в София. През 1972 г. се дипломира в Националната художествена академия специалност „Стенопис” при проф. Георги Богданов. През 1973 г. става преподавател в Художествената академия, през 1997 г. става доцент, а през 2003 г. – професор. В момента преподава рисуване в Националната художествена академия.

- В изложбата има много картини – Ваши и на Ваши роднини, които не са показвани никога досега пред публика. В каква светлина непоказваните картини разкриват творчеството на баща ви и

какво още може да се научи за художника Панайот Панайотов?

- Започвам от края на въпроса ви. От тях може да се научи, че той е оргинален като художник. В неговото поколение, много талантливи художници е имало в България, които за съжаление сега са доста забравени от младите. Той е различен, има си неща, които даже като техника са новаторски, макар че той работи реалистично, няма големи експерименти с формата, но формата му самата е достатъчна с неговата оргиналност. Като художник, то си личи, той се е интересувал от състоянието на природата, състояние в портрета на човека, който рисува. Това са неща, които е успявал да улови и които го отличават от другите,  а това се е своеобразен стил. Минал е през едни периоди на промяна в стила, както всеки художник с годините, но общо взето запазва една линия.

- Коя е най-силната страна на художника Панайот Панайотов?

- Силната му страна е портретът. Той е известен, за добро или за зло, с портретите на всички държавници след 9 септември, с един великолепен опит като млад художник да нарисува детски портрет.Това е преди 9 септември, веднага след завършването му на Академията.Има и два –три женски портрета от този период, правени по поръчка от състоятелни хора, които също са много добри. Точно тогава прави заявка, че може да рисува портрети. В ония времена, след 9 септември, е имало много конкурси да се правят портрети на вождовете. Той ги е рисувал. Интересното е, че той никога не е рисувал тези вождове от натура, а всичко е от лично наблюдение отстрани и от снимки, които са му предоставени. Той си е обработвал вече и си е прекомпозирал и си е измислял ситуацията, която прави. Неговите портрети са особени, например Червенков е нарисуван между жита, Георги Димитров първия портрет, който беше в букварчетата тогава, е с бели дрехи на един павиран път, другият е целият в черно вече салонен портрет, но пак извън салон като стил и се стигне до Тодор Живков. Например, има два портрета на Патриарх Максим, много хубави, които са изключителни за мен специално и двата, портрети на майка ми, на баба ми. Самият той е рисувал и автопортрети. Тук в изложбата има три негови автопортрета. Единият е като студент първи курс, вторият като завършва с награда и последният му, който е рисуван през 1983 г., преди да се разболее окончантелно го направи.

Тези композиции, които е правил също са особени. Твърдят, че той е представител на социалистическия реализъм. Поначало в България не е имало социалистически реализъм, то въобще никъде не е имало, защото това е фалшиво определение. Социализмът е някаква фикция, това е бъдещето, а реализмът е сега. Така че всички художници, които са били заклеймени като представители на социалистическия реализъм, всъщност са реалисти. Реалисти в буквалния смисъл на думата, защото са гледали реално на нещата, реално го отразяват и това е. Неговите композиции от този период са поръчки. Поръчват ти да правиш нещо и един професионалист затова е професионалист да го прави. Въпреки всичко няма някакъв приповдигнат патос в нито една картина. Картините му са абсолютно реалистични. Ето тази голяма композиция, например, е правена за младите земеделци – „Напояване”. Това е една картина, която може всеки да я види и да я нарисува. Това е неговото отношение. А иначе в пейзажа той си беше точно един портретист на природата. Обичаше много природа, много пътуваше сред природата, рисуваше много. В последствие от една картина той пресъздаваше същото нещо в друго състояние, както и в портретите.

-   Бил е и ректор на Художествената академия. Ценен ли е сред колегите Ви, Вие сега самият сте преподавател в Художествената академия?

-  В момента го ценят, спомнят си за него, виси неговият портрет в коридора. Бил е от малкото ректори, които са ръководили Художествената академия два мандата. Студентите, които ги е учил, са го обичали и го уважават, защото наистина ги е научил на много неща. Има много високо издигнати сега художници, които са негови ученици.

- Какво научихте вие от него, за да поемете по неговия път?

-  Това е един абсурд, но ще ви кажа. Той беше против това, аз да ставам художник. Всъщност, с моя инат станах художник. Много съм спорил с него и съм му много благодарен, че той не ми е помагал, карали сме се, спорили сме, но пък толкова работи съм научил от него, че сега разбирам колко ми е било полезно. Той не ми е бил учител, учител ми беше проф. Георги Богданов, който аз много уважавам и той е съвсем различен от баща ми.

-   Средата ли ви накара да станете художник, или го носите в себе си?

-  Средата и донякъде майка ми. Тя беше човекът, който викаше „Нека да рисува” и ме насърчаваше. А баща ми беше против да повтарям образованието си. Аз завърших Художествена гимназия и той викаше: „Ти си се научил, за какво ти е по-нататък да учиш, върви ставай нещо друго, научи нещо друго”. Такъв беше, но това на мен много ми е помогнало. Благодарен съм му, че не ме е покровителствал, напротив, в нашия спор се раждаше истината.

-  Всички разказват за него, че е бил изключително скромен и ненатрапчив художник. Пречеше ли му това?

-   Много скромен, много добър човек, като характер никога не се е карал с хората. Като казвам, че сме се карали, имам предвид, че сме спорили. Никога никой не е обиждал публично. Имал е много приятели, сред които и известни художници.

-   Как според вас може да се върне неговата популярност, как да стане възраждането на неговото творчество?

-   Според мен нещата стоят по друг начин. Дали ще възродиш този, или онзи, това е погрешно. Ние сме забравили цяло едно поколение, от които се тачат само отделни и то конюнктурни имена. Нашата култура за 25 години, за съжаление, изпадна в това състояние. Има такъв спад не само в изобразителното изкуство. Малко ни знаеха през социализма, само определени неща бяха известни на запад, че и дори в соцлагера. Аз съм бил в командировки, на симпозиуми, но ние си бяхме една провинция. След промените нашата култура съвсем е непозната, това са 25 години. Някои се опитаха нещичко да правят, три пъти повече хора пречат.

-   Според вас като цяло българската култура трябва да се популяризира в чужбина?

-  Разбира се. И образованието има сериозни проблеми. Сега в момента аз все още съм преподавател, макар и да съм пенсионер, но по финансови съображения Академията ме държи, не за да взема повече пари. Просто Академията не може да трансформира места на професори в места на млади хора, защото няма го плати това нещо. Това е един механизъм, който е вреден. Ние седим там толкова професори и продължаваме да преподаваме. Не че е лошо, обаче кой ще дойде после. Това е погрешна политика в образованието. Същото е положението и при другите изкуства. Ние нямахме театър, 20 г. филми нямахме. Сега почнахме да правим някакви филми и хората започнаха да ги харесват  и тук, и в чужбина. Купиха даже. Посоката за развитие трябва да е износ на българска култура, масово. И българската култура тук, у нас, хайде да не се захранва с пари, но поне да има почит и уважение. Да се показва. Ето това сега ( б. ред. изложбата) е въпрос на едно добро желание на галерия „Жорж Папазов” и на добро желание на нас, които имаме картините. Защо да не се покаже, по този начин става контактът с изкуството. Защо да не се играят пиеси, например. Въпросът е сложен и трябва да търсим ниво на нещата, а не само да викаме това е под нивото, този е такъв, онзи е такъв, това е его. Културата не се нуждае от щампи. Действителна критика в България няма. Аз имам стари писания в стари вестници как се критикуват художници. Кирил Кръстев, който е от тук, такова име, какви писания е писал, някой да го знае сега това нещо. Лошото е, че сега хората, които искат да общуват с култура, нямат финансовата възможност, но това не значи, че не се интересуват. Нека да го има, да излезе на бял свят, да видим дали няма да събере хора и почитатели. Като не се показва културата, хората забравят и остава другият тип общуване, да не повтарям това, което казват всички – какво слушаме, какво гледаме…

Интервю на Диана Иванова

About the Author :

Leave a reply