Провинциалните страсти

Kotev 10Голямата, съдбоносната война на българина, смисъла на окаяния му животец, войната с комшията, винаги ненавистния комшия, е най- понятния пример за вечно бушуващите и незаглъхващи провинциални страсти. Едно внушително войнство от нашето народонаселение, би могло да се твърди, е посветило цялата си енергия на войната с комшията, живее, за да се състезава с комшията. Едничката житейска цел на тези окаяници е да покажат на злата си тъща, която ги гледа отвисоко, или на благоверната съпруга, която често въздиша разочаровано, че са натрили носа на комшията, което е успех, или са го наврели в кучи гъз, както обичат да се изразяват, което е триумф. Тази амбициозна, пък и оправдана цел, ако имаме предвид крещящата нужда да се задоволят профанските мераци на тъщата и комплексарските мании на булката, направо обсебва това внушително мнозинство. И, съвсем закономерно, войната е вечна, непримирима, без моментни затишия, а и безсмислено жестока понякога. Особено ожесточена е тази странна война в болно време, като нашето, когато се лови риба в мътна вода и се разграбва, както падне, общонародната собственост. Непримиримите ратници, които са и мишкуващи мишоци, щом са обсебени от провинциалните страсти, разбира се, сега са във вихъра на най-съдбовната битка, в състезанието на живота си. Те са дочакали най-сетне дълго бленувания миг, в който ще могат да крадат на воля,  колкото искат и както искат, направо вдъхновени грабители са и дяволски самоуверени, че този път ще разкажат играта не само на комшията, а на всички, които са ги подценявали. И са доволни отпърво, много доволни, задълго доволни, защото всички виждат, ето, новата кола и новата любовница, но тъщата вече е учудващо деликатна, а съпругата щастлива, че са задоволени капризите и, къде явно, ако иска кола и тя, къде тайно, ако и се прище и любовник.

Профанската идилия на провинциалния галфон, общо взето, е осъществена, постигната, ако може да демонстрира той имотното си благосъстояние, ако може да се пофука необуздано и безнаказано, ако усети завистта на ближния. Комшията, ненавистният комшия е сразен, окончателно и безвъзвратно, ако се свие в черупката си, ако е по нисък от тревата и минава на пръсти, тихичко и незабележимо, покрай преливащия от весела глъчка, парадно осветен дом, на щастливия победител. А триумфът е пълен, когато всички, ама всички надути граждани, забравят вчерашното си високомерие и свалят почтително шапка на новоизлюпения нотабил, когато го гледат с почитание, а не с пренебрежение, както преди. Мечтаното, вечно блаженство и бленуваната почит, вечното щастие в прелестната Аркадия, за ужас на напразно унеслото се в преждевременни мечтания парвеню, най-често се оказват измамен мираж обаче. Розовите сънища са кратки сънища, отлитат бързо и  все още усмихващият се занесено галфон,  най-неочаквано осъзнава, че докато се е радвал необуздано, докато е бил в еуфория, плуващ в морето на щастието и загърбил проклетото ежедневие, се е случило нещо страшно, фатално, ужасно. Сподирящата го вечно, жестока несправедливост, отново го е настигала, отново го изпълва с отчаяние и вгорчава залъка му.

Забогатял е той, слава на Бога, но комшията, ненавистният комшия, оказва се, е забогатял повече! И това е наказание, страшно, безмилостно, най-страшното, съсипващо клетия животец на клетия човечец, възправящо го отново и завинаги срещу злата тъща и лигавата съпруга, които никога вече няма да се поуспокоят. Този нещастник, в мига на върховното блаженство, когато е бил убеден, че е спечелил всичко, всъщност е загубил, фатално и безвъзвратно, не пари, не радост, а смисълът на живота си! Смисълът на този кух, празен живот, е безсмислието, тъпотата и празноглавото надскачане, а се обрисува той най-образно с оксиморона, защото сам е оксиморон. Този живот, такъв живот, не е живот, а  полет на нищо над нищото, безсмислено и ненужно реене из времето и пространството на нещо като нищо…

Провинциалните страсти, за жалост, не са провинциален проблем, те не вилнеят в дълбоката провинция, в далечните и невидяни Горни Дъбник и Долни Дъбник, или по-близкото и по-познато Севлиево, да речем. И нямат те нищо общо със смехотворния мерак на севлиевци да надскочат себе си, като търсят нелепо, някак сюрреалистично, галактически мащаб на градеца си. Позабравен е вече техния странен подвиг, но преди почти сто години, севлиевци печатали пощенски картички за града Севлиево, на които се вижда как параходи порят тънката вода на реката Росица и дирижабли плуват в бистрото, синьо небе над градеца. Този провинциализъм, такъв провинциализъм, е по-скоро забавен зевзеклък, отколкото пагубна страст, защото е очевидно, че иронията доминира над фудуллъка. Докато при автентичния провинциализъм, чийто фундамент са провинциалните страсти, няма и сянка от самоирония, няма шегаджийско настроение, няма игра и забава. Провинциалистът, обладан от провинциални страсти, е сериозен, изпъчен, надут, горделив фукльо, изгубил отдавна чувството си за хумор, ако изобщо го е притежавал някога, и презиращ несериозните хора и несериозните неща. Неговата представа за несериозните неща и несериозните хора, разбира се, е крайно несериозна и направо смехотворна, въпреки сериозното отношение на сериозния човек към битието, но това е друг въпрос. Или, същият, ако се замислим, защото проблемът на този нещастник е, че се взема насериозно, но уж сериозното му отношение към сериозните неща, всъщност, е крайно несериозно. Съвсем показателен това отношение е крещящият пример за сбърканата проекция на неговото голямо, съдбовно състезание. Защото този нещастник не е разбрал прозрачната, простичка истина, че за да победиш комшията, пък и всеки друг, в голямата житейска борба, трябва да се състезаваш не с него, а със себе си.

Това, което е известно, още от древността, от дълбоката древност, на всеки що-годе умен човек, е непонятно, оказва се, за целеустремения инак и безпардонен, нашенски борец. Провинциалните страсти не са провинциален проблем, защото този симпатяга, нашенският провинциалист, неспособен да вникне в азбучните истини на живота, не вирее само в Горни Дъбник или Долни Дъбник, а навсякъде, във всяко кътче на Отечеството, покварено от Провинцията на духа. Столицата, не ще и дума, често, твърде често, най-често, е най-осезаемата, най-натрапващата се, Провинция на духа, защото тъкмо този, шумен и разблуден град, е най-привлекателен за най-отявлените провинциални галфони. Провинциалният галфон, подтикван от провинциалните си страсти, не от друго, най-често се стреми тъкмо към столицата, за да се влее там в партийното стадо или друго стадо, обединяващо се, за да докопа властта, а сетне и келепира. И днешното, незавидно положение на Отечеството, разсипаната държава и мизерстващият народ, са ни подарък тъкмо от непримиримите борци, на които никога не е хрумвало да се състезават със себе си, но всякога са се надскачали стръвно с комшията. Тези нашенски аналфабети, дето са колкото неграмотни, толкова нахални и чак нагли, няма как да са компетентни в каквото и да е, щом едва сричат, пък са и калпави, но за сметка на това са неуморими и неусмирими. Колкото по-некадърни, по-немислещи и по-нескопосни са, толкова по-работливи са те, ако е работа непродуктивното напъване и сервилното угодничене. Така или иначе, те, не някой друг, смогват да се класират, да се пласират, навсякъде, всякак, окупирали са и парламента, и министерствата, и останалите институции, окупирали са медиите, окупирали са съда и прокуратурата. Обезсилили са, всъщност, институциите, законодателната и изпълнителната власт, трета власт и четвъртата власт! Превърнали са, провинциалните страсти, в Провинция на духа цялото ни Отечество…

About the Author :

Leave a reply