Проблемът на властта

КотевПодвоумих се, но само за миг, какво да е заглавието, защото бързо схванах, че „Проблемът за властта” е „Проблемът на властта”! Проблемът за властта, тълкуван комай винаги преднамерено, едностранчиво, в угода на тяснопартийния интерес, всъщност, всякога е проблем на властта, големият, най-важният проблем на властниците. На всички властници, не днешните, или вчерашните, а и утрешните, дето непременно ще са като днешните или вчерашните, защото са все от едно котило. Проблемът за властта, апропо, е голям проблем, жизненоважен не само за властниците, но и за всички нас, защото от нас, от народа, от гражданите, от обществото зависи, поне „де юре”, какви ще са властниците.  Поне „де юре”, уточнявам, но не и „де факто”, защото народът ни все още не  е съвсем буден, а обществото не е дораснало да е гражданско общество. Така наречената политическа класа, т.е. самозванците, обсебили парламента, държавните институции, общините, че и третата, пък и четвъртата власти, са такива, каквито сме ние. Мнозина се гневят от подобни обобщения, сигурен съм, а шепа хора имат и моралното право да го сторят, но е тъкмо такава тъжната истина, за жалост. Отдавна, много отдавна е отбелязано, май че първо от Монтескьо: ”Всеки народ заслужава управниците си!”

Прекомерният ентусиазъм, неподплатен с разум, в онези паметните дни отпреди четвърт век, ни одари с безбрежния, непреходен преход и безчислените безобразия, които ни препъват досега. Проблемът на властта и проблемът за властта се решиха още тогава, по възможно най-порочния начин, като свободата деградира в слободия, а демокрацията така и не проработи. Точно така, демокрацията, т.е. властта на народа, така и не проработи, демокрацията, нашенската, ориенталска демокрация, се превърна в параван за плутокраицята, нашенска и тя, ориенталска и недоправена. Нашата демокрация не се състоя, народовластието го няма и никога не го е имало, защото така наречената революция, бе милиционерска революция, която доведе до туй, че всесилната комунистическа номенклатура превърна политическата си власт в икономическа. И още нещо, много важно, което много устатите инак, добре платени политолози, все изтърват: икономическата власт, новоизлюпените капиталисти, съвсем по предписанията на своя учител, Владимир Илич Ленин, без да се маят, отново превърнаха и в политическа. Така беше решен проблемът за властта, по най- примитивния, вероятно, но и по най-ефективния начин, бързо, без излишно умуване и напук на известните икономически и обществено-политически доктрини.

Фриволната, случайна, или добре обмислена, но умело завоалирана операция, бързо доведе до неочаквания за един и очакван от други ефект, облагодетелстващ безбожно единици за сметка на народа, обречен задълго на задълбочаваща се мизерия. Постигнахме, може да се твърди, и един истински парадокс, като се върнахме в развитието си почти век назад, поне що се касае до имуществения ценз на населението.

Има едно прелюбопитно и твърде поучително писание на цар Фердинанд „Съвети към сина”, в което между другото е отбелязано, че по време на неговото царуване свръхбогатите са 3-4 процента, богатите десетина процента, а заможните около двадесет процента, докато всички останали са под чертата. Или, народът ни, около седемдесет процента от българите, е обречен на мизерия, досущ като сегашната, а парадоксалното е, че и свръхбогатите и що-годе богатите и заможните са точно колкото са били тогава. А още по-парадоксалното, вероятно, е, че се краде досущ както тогава, нагло и безскрупулно, ненаситно и безнаказано; заради което, именно, бившият цар се е заел да съветва неопитния си наследник. Опитният Фердинанд напътства колкото цинично, толкова рационално, младия цар Борис III как да постъпва с високопоставените крадци, от които зависи властта в държавата, в това число и неговата, уж недосегаема за простосмъртните власт.

Или, олигархическият модел в България,  както виждаме, нито е нещо ново, нито е особено еластичен, дори напротив: неочаквано консервативен е, парадоксално консервативен, или примитивен по нашенски, може би. Примитивен, именно примитивен и труден за дефиниране, та затова се мъча да го обясня някак нагледно, а не като разточителствам с политически понятия и удобни умувания. Примитивизмът, ако трябва да съм съвсем директен, прозира навсякъде и във всичко, не само като говорим за политиката и властта, но и за цялостния ни живот, в затормозеното ни и обезобразено битие.

И тази аномалия, разбира се, има пряко отношение към проблема на властта и проблема за властта, не е нещо случайно, натрапена ни е, но тъй, че да изглежда като случайно бедствие. Примитивизмът, всъщност, ако трябва да говорим сериозно, всякога е властвал в обществено-политическия ни живот, от Освобождението, та досега, като по време на комунизма бе направо умопомрачителен. Времето, когато се формираше така наречената работническо-селска интелигенция, времето на рабфака и партийните школи, бе направо еталон за примитивизъм. В годините на непреходния преход, всички ние, за жалост, доказахме и показахме, че не сме забравили нищо старо и не сме научили нищо ново, щом и досега властват рабфаковците, а олигархическият модел наместо да се пооблагороди деградира неправдоподобно. Посткомунизмът, за който аз писах още през 1990 година и схващах тогава като конвулсия, като естествена и закономерна, но и затихваща съпротива на тоталитарния организъм, се оказа и далеч по-мащабно нещо, и някак непобедим. Посткомунизмът, вече го знаем всички, се оказа нещо всеобемащо и трайно, посткомунистическа е икономиката ни, посткомунистическа е политиката ни, посткомунистическо е обществото ни, посткомунистически е начинът ни на живот, посткомунистическо е и мисленето ни. Или, ако трябва да обобщим с две думи, всичко у нас е непълноценно и някак недовършено! Не знам дали е планирано и доколко е планирано, не вярвам, че нашенските псевдореволюционери са толкова умни, но е факт, че те решиха проблема за властта по най-удобния за тях начин, възможно най-рационално.

Естественият или добре режисиран примитвизъм е още едно прикритие за безобразията, които бяха толкова много и толкова големи, че нацяло обезсилиха демокрацията и я подмениха с плутокрация. Празното дрънкане за някаква неясна и невидима олигархия, тъй любимо на така наречената политическа класа, е не друго, всъщност, а наглост и цинизъм, защото олигарсите са там, сред тези наглеци, дето току ги оплюват, колкото безпардонно, толкова примитивно. Тъкмо примитивно, защото хората не са малоумни, разбира се, и прекрасно знаят, че там, сред тях, са и шумно одумвания Пеевски, и Христо Бисеров, и всички, които обсипаха с почести злополучния банкер Цветан Василев!

Всички вчерашни и днешни мошеници, всички престъпници, би могло да се каже, въпреки че са ненаказани престъпници, са все там, все по върховете на властта. И не друг, а самите те признават! Къде от наглост, къде от малоумие, но винаги са признавали, че са корумпирани, сериозно корумпирани, дори с невинни признания, като това, че ще бъдат още по-подкупни, ако се спрат субсидиите за политическите партии. А доживях да чуя, не от друг, а от български депутат, публичното признание, че в българския парламент е пълно, забележете, с клептократи. Изковали, оказва се, нов-новеничък, крайно необходим, належащ политически термин клептокрация, или „крадлива власт”, ако е нужен превод. Изковали го не къде да е, а там, където клептокрацията, наистина, постигна галактически мащаби, в Русия. Повече от закономерно е, разбира се, че Русия, с известните олигарси, има такъв проблем, закономерно е, че го има и у нас, макар че у нас едва ли са чак толкова много хубостниците, откраднали не милиони, а милиарди от държавата. Щастлив бях, пак ще кажа, да чуя от наш депутат признание, което твърде недвусмислено сочи каква е властта в милото ни Отечество, властта, за която е готова на всичко така наречената политическа класа. Проблемът на властта и проблемът за властта, надявам се, че се досещат все повече българи, става все по-актуален, след подобни признания, не само за така наречената политическа класа, но и за всички нас, които се давим в мизерията, която сами сме си измислили. Точно така, ние, не някой друг, нали помните, че всеки народ заслужава управниците си…

Любомир Котев

About the Author :

Leave a reply