Правата на човека (разказ от Олга Рожньова)

World-Human-Rights-Day_f_improf_600x400–Ето, че Костя се върна от училище! Ние с Миша вече те чакаме! – Ласкавият глас на мама, радостното сумтене на тригодишното братче, ароматът на мамините бухтички…

Колко е хубаво от студа да влезеш вкъщи, хвърляш в антрето заснежената учебна раница и палтото, стопляш замръзналите си ръце под топлата вода в банята и сядаш до масата в уютната кухня, където е топло и светло и така мирише на нещо вкусно. И мама налива ароматен чай в голяма чаша с цветенца, това е неговата, на Костя чашата, нарежда в чиния румени бухтички, топли, топли – очаквала е мама своето синче. А зад прозореца – виелица, син здрач се спуска над заснежения град. Нищо, нека се спуска – вкъщи е светло и топло! И в краката вече пълзи Миша със своята любима количка.

– Синко, ти защо си такъв замислен? Яж, ще изстинат.

– Мамо, а днес при нас дойде ом…не, об…не, мудсман, изобщо.

– Омбудсман?

– Да. Аха. Ние там…пилотен…не помня…проект, изобщо, пилотен някакъв.

– И какво?

– Мамо, ние живеем неправилно! Съвсем неправилно!

– Защо?

– Ами така, виж сега: децата – това всъщност не са деца!

– Как така?

– Така. Те са хора! Разбираш ли? Също такива хора като възрастните! И те също имат права!

Мама се замисли. Костик развълнувано продължи:

– Ето, например, на мен не трябва да ми се карате, не трябва да ме лишавате от моето право на личен живот…

– На личен живот?!

– Да. Ето, например, аз искам още да играя навън, а ти ме викаш вкъщи, или аз искам да играя на компютъра, а ти ме пращаш в магазина за хляб. А аз имам право на отдих! Или ето: аз трябва да се храня пълноценно: плодове, месо! А у нас не винаги има плодове, нали? Така че това е нарушение на моите права! А помниш ли как татко ме шляпна? Когато Миша ме ядоса и аз…ами казах това, което каза чичо Ваня от първия етаж, когато ругаеше… Помниш ли? А пък татко ме шляпна! Това е грубо нарушение на моите човешки права! За това мен могат да ме вземат от вас! Добре, мамо, не се притеснявай! Разстрои ли се?

Майката мълчеше.

– А този де, как беше…каза, че ние трябва да защитаваме своите права! Ето, например, нашата класна Мария Ивановна ни задържа след часа, ами там някакво съобщение да направи, а това е грубо нарушение на човешките права. Или вземе да ни се кара, заплашва, че ще ни изгони от час. Това също не бива! Трябва да съобщим на този…сман. И даже могат да я уволнят!

– Костик, а на теб няма ли да ти е жал за любимата учителка? Тя вече не е млада. Всичките си сили е дала за вас…Не ти ли е жал?

– Жалко, разбира се. Тя е добра. Но нали трябва всичко да е правилно? Какво ще стане с правата на човека?

Мама гледаше внимателно Костя и мълчеше. Замислено някак мълчеше. На Костя му дожаля за мама: тя е много добра, все пак, и той много я обича. Но все пак още нещо трябваше да направи. Костя допи чая, порови във все още ледената раница и измъкна тетрадка с листи на квадратчета.

– Мамо, не се притеснявай! Аз всичко разбирам. Аз пак ще ходя за хляб. И с Миша…само че ето какво: този… сман  ни разказа за мотивацията. Ето, това, според мен е правилно! А пък аз тук раста при вас без никаква мотивация, съвсем немотивиран. Не бива така! Чакай, сега ще видиш!

Мама отиде да измие съдовете, а Костя влезе в стаята, седна до бюрото и докато Миша пълзеше по килима, разчерта старателно листите. Помисли малко, писа около десет минути, прехапал устни от старание, а после, малко смутен, занесе написаното на мама. На листа с големи неправилни букви беше написано следното:

„За изминалата седмица:

играх  с Миша – 20 рубли;

ходих два пъти  в магазина – 30 рубли;

прибрах играчките заради Миша – 20 рубли;

оправих детската стая – 30 рубли.

Всичко – 100 рубли.”

Мама го прочете внимателно. Машинално отбеляза две граматични грешки. Цифрата „двайсет” за игра с Миша беше поправяна няколко пъти: отначало „трийсет”, после отново „двайсет”. Мама тъжно се усмихна: синът се е колебаел и е написал по-малко. После мама въздъхна и тихо попита:

– А аз права имам ли?

– Мамо, ти винаги имаш права. Ти си голяма!

– Може ли и аз да напиша нещо?

– Може….

Мама отиде до бюрото, замисли се и докато Костик увлечено играеше с радостния Миша, тя написа нещо. Отначало тя се усмихваше, сякаш бе намислила някаква шега, а после от нещо се разстрои и, завършвайки писането, подаде листа на сина си и отиде в кухнята. Мишутка съсредоточено се опитваше да направи керван от своите колички, а Костя взе да чете. С милия познат мамин почерк с големи красиви букви бе написано:

„Пране, гладене на бельо;

чистене на дома;

приготвяне на обед и на десерт;”

А после почеркът на мама вече бе променен, стана малко крив, сякаш мама не е виждала добре какво е писала:

„Тревогата, вълнението, когато те очаквах, синчето ми;

болката при раждането ти;

безсънните нощи, когато ти никнеха зъбки;

сълзите и страхът за теб, когато боледуваше;

вечерите, когато ти помагах с уроците и ти четях книжки;

почивните дни, когато те водех в зоопарка, на куклен театър, на школи.

Първите бели коси на главата ми, когато с баща ти те търсихме цяла вечер,

а ти се беше заиграл с децата, падна в ямата и ние те намерихме късно вечерта.

Моите сили, моят труд, моят живот –

Всичко това  – безплатно.

Просто защото аз те обичам.”

Костик стоеше и държеше листа в ръцете си. После подсмъркна и бавно отиде в кухнята. Там беше тихо и тъмно. Мама седеше мълчаливо на стола. Костик се приближи до нея, пъхна лице в нейния стар халат и заплака. Той плачеше така, сякаш е мъничък. Като Миша. А мама тихо го милваше по главичката.

Превод от руски език: Величка Николова

About the Author :

Leave a reply