По следите на изчезналите училища: старото „Проф. Нойков“ (II част)

Ретро-Ямбол-панорама/продължениe/

Голямото историческо събитие е, че през лятото на 1943 г. умира цар Борис Трети. Пак с окръжно на министерството във всяко училище се устройва тържествено възпоминание в негова чест на 20-тия, 40-тия ден, на 3-тия, 6-тия месец и една година. Организират се траурни възпоминателни утра, литургии и панахиди. Учениците посещават специален филм „Живот и смърт на Н.В. Цар Борис Трети“.

Портретът на царя в училището е обвит в креп, а на Симеончо, както поданиците свойски наричат малолетния нов цар, е с трицветна лента.

Все по-голям проблем стават бомбардировките на англо-американците в страната и заради тях училището е затворено 66 дни през годината. Военни складове превземат мазето на школото и това е причина трапезарията там да бъде закрита.

Зачестилите бомбардировки и предупредителният зловещ вой на сирените слагат отпечатъка си върху всичко и всички. Много ученици не се завръщат от селата, където е по-безопасно. Учителите на успяват да преподават учебния материал по всички предмети. Мизерията става все по-страшна – децата нямат обувки и дрехи, всичко отива за мобилизираните войници. Училището все по-често отправя искания до комисарството за дрехи и обувки за най-бедните. През април за 10 дни в „Проф. Нойков“ е настанена войска и учебните занятия се водят в училище „Йосиф Първи“ – бъдещото „Иван Вазов“, и то само по 3 часа следобед. Когато се връщат в собствената си сграда, едната стая е недостъпна за учебен процес – в нея е настанена противовъздушната химическа защита. Положението става толкова напечено, че от 30 декември 1943 г. до 6 март 1944 г. по разпореждане на министерството въобще не се водят учебни занятия. Учителите обикалят децата по домовете им, където те трябвало да се занимават сами по групи. Резултатите от това учене очаквано са плачевни, а желанието на родителите децата им да си тръгнат на училище, както се полага, е напълно разбираемо. За да се поддържа патриотичното възпитание им задавали теми като „Изпращане на нашите войници“, напр. И като потвърждение, че учителите винаги са били използвани за проводници на държавната политика сред обикновените хора, те трябвало да водят беседи с родителите не само за това да контролират домашните на децата, но и да не се поддават на зловредни слухове, каквото и да означава това, както и да спазват разпоредбите на властта при евентуално нападение по въздуха.

По това време, който е имало къде, се изселил за по-голяма безопасност. пак който можел – разпръснал багажа си по различни места, предимно по селата, разказват училищните анали. И тъй като всички учители все пак останали по местата си, това донякъде внасяло успокоение у семействата. Никакви тържества не се правели по това време, за да не се струпват много хора на едно място и да не стават удобна мишена за въздушните нападения.

Все пак на 6 март училището най-сетне отново отворило врати, но учебните занятия минавали по нетрадиционно време, съобразено изцяло с въздушните тревоги, т.е. в потенциално най-безопасните интервали. Тъй като самолетите прелитали най-често към 11-12 часа, децата от първата смяна учели от 6.30-7 часа до към 10 часа, а втората смяна – между 15 и 17 часа. Като се замисли човек, какво ли учене ще да е било за по два часа между сирените, само живелите тогава си знаят, но всеки си носи житейския жребий – тогавашното поколение и войната преживяло, и неуко ни най-малко не е останало. Въпреки всичко, случвало се, насред учебните занятия да завият сирените и тогава наставала истинската тревога – човешки неподправената. Учителите бързо извеждали на малки групи децата по съседните дворове и ги успокоявали. В училищния двор също имало скривалищен изкоп, предполагам, че е бил направен по някакви изисквания на властта тогава, но той бил толкова несигурен, че никога никой не влизал вътре. С две думи – нормално формално свършена работа.

Освен всичко друго учителите били длъжни редовно да изпращат доклади за духа на населението и учениците. А редом с духа, който не ще да е бил на висота при редовните въздушни тревоги, голотията и босотията били другия бич, под който ямболци здраво теглели по това време. Бельото хем било повече от оскъдно, хем и нечисто, защото сапунът липсвал и опасността от болести и зарази ставала все по-реална. Явно проблемът с бельото е бил колосален, а за да поиска отпускане на плат, школото пращало бележки от училищния лекар. При всичките молби това само веднъж дало резултат – отпуснали им 80 м платно и учителите го раздали за ушиването на по една ризка само на най-бедните деца, за другите не стигнало. И въпреки „голотията и босотията“, както съвременниците   определят състоянието си по това време, акциите за различни начинания не спирали: учителите дали по една надница за пострадалите от бомбардировките софийски деца, за същата цел от учениците събрали 920 лв.; учебниците се облепяли с по 1 лев фонд марка за камарата на народната култура; събирали пари и за българските, че и за германските войници. Да се смееш ли, да плачеш ли – на това народът му вика да вземаш от босия цървулите…

Колкото и да била тревожна, страшна и опасна онази година, все пак се изтъркулила и

дошла много различната от всичко досега новата учебна година – 1944/45-та.

„Училището се отвори на 10 септември при много особена обстановка“ – точно така загадъчно и интригуващо едновременно започва първото изречение за тази необикновена година. Ден преди това е 9 септември, който преобръща живота с хастара на навънка, казано жаргонно. „Цял ден на 9 септември посрещахме руски войски. Никой не работеше. Всичко живо беше на улицата…“  – ясно и лаконично отбелязват съвременниците. Истинска мъка било в тази ситуация да се намерят четири жени, които да започнат да почистват училището, но и това не траяло дълго. След два дни и те захвърлили метлите, четките и отишли да гледат Червената армия. Трябвало да започне записването на децата за училище, салонът бил потънал в мръсотия и вода, а при това положение, явно под влияние на всеобщата еуфоричност, една от чистачките изстреляла забележителната реплика: „Да работят чорбаджийките!“ Е, нямало как да се чака чорбаджийките да подготвят училището, пък и ако си е мислела горката жена, че в новото време няма да има чистачки, а всички чистачки ще станат кокони, много се е заблуждавала, но въпреки всеобщата бъркотия школото е трябвало да се стегне. И кой, кой – накрая учителка с една съседка, неустояла на молбата й, почистили училището за първия учебен ден.

Записването на учениците започнало, еуфорията продължавала и улицата си оставала далеч по-привлекателното място в ония дни с преминаващите казашки коне и руски танкове, та накрая и самите учителки след като с триста зора записали едва десетина деца и те излезли да гледат…

Въпреки всички перипетии през онази паметна година, все пак сколасали да открият първия учебен ден на 16 септември с 4 учители и 160 ученици. И тъй като големите промени тъкмо тръгвали, те започнали отвън навътре. Най-първо сменили украсата на стаите и на цялото училище – махнали националния олтар, изхвърлили портрета на малолетния цар Симеончо и на тяхно място сложили естествено лозунги с надписи за 9 септември, за партизаните и Червената армия.

/Следва/

Светлана Чамова

 

About the Author :

Leave a reply