Покрай кампанията …

KotevКампанията, предизборната кампания, както всяка нашенска кампания, вдигна пушилката, удави ни в глупотевини и крясък, а накрая ще отшуми, без да остави видима следа. Така е било всякога, така е, общо взето, и сега, ако не броим случващото се покрай кампанията, което е далеч по-важно, като че ли, щом показва обезчовечаването ни твърде недвусмислено. Случващото се, повтарям, покрай кампанията, останало някак по-встрани и някак неглижирано, въпреки че е производно, поне в някаква мяра, на тази и други кампании. Точно така, продължителната шумотевица около мигрантите, които наместо да предизвикат състраданието ни,  май единодушно бяха обявени за ислямскси терористи, както можеше да се очаква, даде своите горчиви плодове. Продължителната шумотевица, ако е нужно доизясняване, беше преди всичко и най-вече политически вой, а горчивите плодове, ако трябва да сме по-точни и тук, са не просто горчиви, но и отровни, може би! Някому беше удобно, а и още е тъй, да всява страх в душите на хората, като сочи нещастните бежанци и ги обявява за ислямистка заплаха и Бог знае какво още. И, колкото и да е странно, народът от бежанци, чиято родова памет е задръстена от бежански страдания, се хвана на пошлите политически манипулации. Не отделни политици или отделна партия са виновни, трябва да се изтъкне, а всички, без изключение, за да се развихри ксенофобската истерия, която никак не подхожда на цивилизован, християнски народ. А доколко е обща вината, личи както от политическите шикалкавения, в които липсва хуманната алтернатива, така и от учудващата пасивност на Православната църква, която нито осъди сеещите вражда, нито успокои търсещите закрила.

Нашата претенция да сме цивилизовани хора, би могло да се каже, направо се срути, рухна митът за чутовното ни гостоприемство, видя се, че е мит и широко прокламираната ни толерантност. Търсещите закрила, бягащи и страдащи хора, бяха посрещнати от непреклонни ксенофоби, най-често подстрекавани, както се оказа, от политически тарикати. Отделни семейства, които не са мигранти, а имигранти – изключително важно е да се подчертае! – които търсят своя пристан, които се стремят към уседналост, които искат да живеят сред нас и работят заедно с нас, се натъкнаха на неочаквана и нелогична непримиримост. Където и да отидеха, където и да се спряха търсещите стряха и закрила, бяха посрещани все крайно недружелюбно, не от отделни активисти, а от многобройно войнство, което е колкото учудващо, толкова стряскащо. Учудващо е, казах вече, най-малкото заради това, че сме народ от бежанци, а стряскащо, казах и това, защото сме длъжни да бъдем цивилизовани, щом сме част от голямото, европейско семейство. Дискусионен е, вярно, проблемът за границите на толерантността, а още по-дискусионен е проблемът за позицията на Европейския съюз и най-вече Германия, но нашите ценности, така или иначе, си остават наши ценности. Сериозен проблем за нас, разбира се, е и близостта ни с Турция, която е отчетливо противопоставяща се на Европа, а и размирна в някаква степен, генерираща страхове, които изглеждат основателни и сякаш готова на всякакви изненади. Още по-драматична е за нас близостта с Турция, защото тъкмо тя бе нарочена да ни пази от Русия, която пък бе нарочена за главния ни враг от незабравимия предишен президент.

Плевнелиев и всички като него, апропо, май са длъжни да ни осветлят, как ще ни опазва братска Турция от ненавистната Русия, след като Путин и Ердоган вече са достове, докато ние още не знаем с кого сме и докога ще сме така, а не онака. Плевнелиев и такива като него, които свеждат висшата, международна политика, до уродливо сервилничене от една страна и неразумен, политически вой, от друга, със сигурност, са главните виновници и за проблема, който съсредоточава вниманието ни. Защото никой не се зае да излъчи национална доктрина и в този случай, никой не очерта параметрите на националния интерес, никой не обоснова претенциите и възраженията ни. Политиците говореха колкото тенденциозно, толкова неясно, смесваха патриотарските крясъци с празните приказки, като забравяха християнското милосърдие. Забрави християнското милосърдие, за наш голям срам и Православната ни църква, та се стигна до още по-големия срам един католически пастор да посочи и на политиците ни, и на църквата ни, пък и на всички нас, че още има пазители на морала и истински духовници. Случката в Белене бе последният, поне засега, позорен и позорящ ни акт, който изтъкна твърде релефно, че Католическата църква е по-силна, по-непреклонна, по-категорична, когато се бори за опазване на християнските ценности. Случката в Белене стана повод и за сетнешни, доста фриволни понякога, определено тенденциозни друг път, а и направо антихуманни коментари, които показаха, че обществото ни е и незряло, и болно. Преди всичко, буди не просто недоумение, а и тревога, призивът за някаква абсурдна толерантност и приравняването на бежанците с различните. Компрометираните, общо взето, отдавна непродуктивни, неолиберални концепции за толерантността, нарочно или неволно, се товарят с още отрицателна енергия. Защото би трябвало да е ясно, пределно ясно, че християнският морал ни задължава да сме състрадателни и да помагаме, без дълбокомислени разсъждения, на изпадналия в беда бежанец, докато отношението ни към различните би могло да е и друго. Всеки има право на своя екзистенциален избор, всеки има право да харесва или не харесва хомосексуалистите и, съвсем логично, не всеки е задължен да мисли и реагира като тях.

Нещо повече, тъкмо принципът на толерантността, задължава тях, щом са малцинство, да се съобразяват с нашия начин на живот и се подчиняват на нашите традиции, щом сме мнозинство. Или, ако се позадълбочим при тълкуването на проблема, непременно ще забележим, че тези, които сеят страхове срещу мигрантите, искат да ударят с един куршум два заека, както се казва. Защото хем проповядват, къде прикрито, къде ачик, ксенофобските си теории, хем ни упрекват, че е логично да сме ксенофоби, щом сме недотам толерантни, според нечии политически възгледи, към различните. Още по-голямо недоумение и тревога буди приравняването на мигрантите към радикалните последователи на Исляма, обявяването им, едва ли не, за сигурни терористи, след като е съвсем очаквано да изповядват друга религия. Точно така е, никой от политиците ни, за жалост, не си направи труда да посочи колко са християните в Сирия, нито натрапващата се закономерност, че тъкмо те, християните, бягат от развихрилия се ислямизъм. Има много, премного, вярно  ислямисти сред мигрантите, има и радикални елементи, сигурно, от Ирак или Афганистан, но дали търсещите закрила сирийци са от тях, или са подгонени християни! И защо никой от препиращите се, за какво ли не, български политици, не се нагърби да дискутира по тези тъй важни, съдбовни, бих казал, проблеми на днешния ден. Защото проблемът за мигрантите, не ще и дума, си остава голям проблем за Европа, а още по-голям, наистина съдбовен, за Отечеството ни, щом сме съседи на генериращата страхове Турция. Не бива да пропускаме, ако все пак се състои някога този диспут, разбира се, и проблемът за повяхналата ни хуманност, за настанилата се на мястото на пословичното ни гостоприемство нечовешка ксенофобия. Не бива да пропускаме и проблемът за опазването на нашата идентичност, крепяща се върху Православието и християнския морал, за което ще ни помогне, може би, и спящата дълбок, зимен сън Българска православна църква…

Отшумяващата предизборна кампания, имаме достатъчно основания да го очакваме, би могла, само след месец-два, да се повтори, като си остане пак арена на празнодумството и шумотевицата, пък и да е пак точно толкова непродуктивна. Но би могла и да е по-различна, ако се съсредоточат политиците ни върху реалните проблеми, като проблема за бежанците, да речем, и реалните им решения. Не празни приказки, а още по-малко опашати лъжи и антихуманни внушения са нужни, не само при решаването на този проблем, а и на проблемите в социалната сфера, да речем, където циганите, според някои, ни пречат да просперираме. Отшумяващата предизборна кампания би могла да е урок за нас, би могла да ни помогне да осъзнаем, например, че ксенофобията често се развихря там, където е нужно да се потулят реалните проблеми…

Любомир Котев

About the Author :

Leave a reply