Подполк. от резерва Милчо Начев, директор на ямболския Музей на Бойната слава: Военната история е близка на сърцата на българите

podp-nachev0Подполковник от резерва Милчо Начев е роден през 1963 година в Калофер. Служил е в различни поделения в страната, но по-голямата част от военния му стаж е в свързан с поделения в Елхово и Ямбол. На два пъти е участник в мисиите на Българската армия в рамките на НАТО – първият път е в Ирак като помощник-началник щаб на Четвърти пехотен батальон, при мисията в Афганистан е командир на батальон в контингента ни Кандахар.

От близо година е временно назначен за директор на общинския Музей на Бойната слава.

-Г-н Начев, новата придобивка на Музея на бойната слава е факт отскоро. Как обаче се „докопахте” до съветския боен хеликоптер МИ-24, как той стана част от експонатите в ямболския музей?

-Обърнахме се към Божидар Димитров, директорът на Националния исторически музей, и той много бързо се отзова на молбата ни. На мига още, щом стана дума, че искаме да имаме в нашия общински музей МИ-24, Божидар Димитров се съгласи.

-Ямбол продължава да бъде все още единственият град с общински музей, нали?

-Да, Ямбол е единственият, и трябва да направим всичко по силите ни, за да обогатяваме Музея, да го развиваме.

-Като казахте да го обогатяваме, имате ли съвсем скоро постъпили експонати?

-Преди броени дни постъпи такъв нов експонат. Донесе го Стамо Стамов от град Болярово. Става дума за сабя, наследена от дядо му, и по думите на Стамов, е предадена на дядо му като длъжностно лице, тъй като той по онова време -1903 година, е бил кмет на селото. Това е в периода преди 9 септември 1944 година, и все пак това си е хладно оръжие. Оказа се, че сабята не е била на въоръжение в българската армия. При това положение, тя е много ценен експонат. Поискали сме от Националния Исторически музей помощ, за да разберем  в коя армия е имало на въоръжение такива саби, кога е било това. По думите на Стамо Стамов сабята е намерена в една от местностите край Болярово. Най-вероятно е тя или да е трофейна, или да е попаднала там от преминаващи през България чужди войски.Аз поне в други сбирки не съм виждал такъв експонат. Ще я идентифицираме и ще я изложим в Музея на Бойната слава. От надписа разбираме, че тя вероятно е подарена на някой офицер или сержант, така че ще издирим данни за този човек. Получихме сравнително скоро и леко стрелково оръжие от Руско-турската Освободителна война, както и  такова трофейно оръжие от по-късни периоди. Очакваме да получим от Музей на септемврийското въстание оръдието на Червения поп Андрей. Дали обаче това ще бъде истинското оръдие „Шкода Верж”, което е произведено през 1917 година в Чехия, или негово подобие, още не е ясно.

-В историята г-н Начев, има много завои, много често те са парадоксални. Често излизат наяве неща, за които сме чували или слушали, но не сме ги виждали с очите си. Не сме имали допир до такава вещ, до снимка, което също е едно приключение на духа, на сърцето Прав ли съм?.

-Наистина е много интересно и вълнуващо, когато започнеш да търсиш исторически факти, да докажеш, че донесеният предмет е с някаква стойност. А тя винаги, по една ли друга причина, е близка до сърцата на хората.

-Съвсем скоро сте имали неочаквано посещение от възрастна жена, която е търсела нещо в Музея, нали?

-Да. Тази жена, тя вече е на възраст, дойде от Димитровград, нейният род обаче е от село Роза. Дойде при нас за съдействие – дядо й е бил убит по време на Първата световна война.Тя иска да намери къде е гробът му. Писала е до Министерството на отбраната, до Държавния Военен архив във Велико Търново, но се оказва, че по техните архиви не може да се установи къде точно е гробът му. Знае се мястото, където е загинал, но не и къде е погребан. А те искат да отидат там, да положат едно цвете на гроба, да почетат паметта му. Те, защото, всъщност, бяха две сестри, но другата бе по-мълчалива.

-Всеки, особено по-възрастните българи, искат да намерят корените си, да научат нещо повече за своите предци. Тези военни експонати, и танковете „Панцер”, и оръдията, които имате в Музея, са много интересни, но съдбите на хората също са изключително интересни, и драматични. В армията обаче има и комични ситуации, военните умеят и да се веселят, нали, г-н подполковник?

-Почти винаги има и нещо смешно. Животът и при нас е като при цивилните – както има трагични ситуации, така има и комични. По-добре, разбира се, е да преобладават комичните.Оръжието, знаете, е направено да убива, и винаги когато се борави с оръжие, е възможно да се случи нещо лошо.

-Защо толкова често литературата и киното се насочват към военната тема? Защото в армията човек е в екстремални ситуации ли?

-Тези екстремални ситуации, в които попада човек във военна обстановка, показват неговият дух. Неговата сила, неговите възможности. Така че това се използва от кинематографията, от писателите, от историците, за да може да се покаже този дух, който се изявява в екстремални ситуации.За мен това е реалистичното – да се покаже героизма, който може да постигне човек по време на война.

-А може да има и предателства, да има дезертьоства ?…

-Да, прав сте, войната наистина е пъстро нещо.Човешката психика е много сложна. И в такива моменти може да постъпиш и добре, да поставиш всичко, както трябва да бъде, а можеш и да минеш на обратната страна. Има го това, не можем да го отречем, има много такива исторически факти. Затова много трябва да се работи в армията с психиката на човека, защото тя се развива, и може да се подготви да бъде адекватна в определена ситуация. Психологията много напредна, и в двете мисии, и в Ирак, и в Афганистан, имахме при нас психолози.Те бяха много добре подготвени, и се справиха с хората, които в определен момент се поддаваха на стреса. Защото имахме и такива случаи при мисиите. Там има много стресови ситуации, но с помощта на психолозите, момчетата се справяха, преодоляваха този стрес.

-Получавате много сериозна подготовка в армията, но не може всичко да се предвиди…

-Абсолютно. Няма как да има застраховка срещу психическите реакции.

-Какво още искате да има в Музей на бойната слава? Вие, разбира се, искате в него да има всичко. На този етап обаче, може би поне още няколко декара от Пионерните казарми?

-Така е, все още не получаваме цялата площ от бившите Пионерни казарми. Там, знаете, има служба, която е структура на Министерството на отбраната. Скоро, когато бях в Националния исторически музей, за да получим някои експонати, им завидях пак. Но идеята ни е да направим също богата експозиция, и когато дойдат посетители, да можем да им покажем абсолютно всичко. И да им разкажем за абсолютно всичко. Но се иска още време. Нека хората да идват при нас, да видят какво имаме. Ще им бъде и интересно, и приятно. А перспективите за развитие на Музея са големи. Ние се мъчим, стараем се, с екипа, който работи с мен в Музея, и с помощта на ръководството на община Ямбол, да развием още и още нещата.

-Един страничен въпрос. Научих, че преди време в Ямбол е бил на посещение генерал от афганистанската армия, и че вие имате пръст в това гостуване?

-Така е, в града ни пристигна на лично посещение, а не на служебно, афганистанският генерал  Гулали Салим. Той беше началник на логистичната част на 203 корпус на Афганистанската армия. Генерал Салим дойде в Ямбол преди три години, през 2012 г., по моя покана.Бе възхитен от природата тук, ходихме на Бакаджика, и той толкова му хареса, че попита дали може да си купи там място за отдих. С него се познавам от мисията, в която участвах през 2012 година в Афганистан, знаете, че бях там като командир на българския батальон. В Ямбол той искаше да посети и Джамията, и го заведохме и там.

- Сетих се нещо. Помните ли, когато преди около година, видяхме с вас в двора на Музея една двойка с много екзотичен външен вид. Косата на жената бе в синьо, а на мъжът в червено…

-Да, спомням си. Те се оказаха българи, които живеят във Финландия. Направиха страшно много снимки на нашите експонати. Беше им наистина изключително интересно, щяха да показват какво има в Музея на Бойната слава в Ямбол на своите приятели във Финландия. В последно време все повече хора ми се обаждат от други градове – от Видин, от Търговище, от Враца, от София. Питат кога работим, какво е работното ни време, за да дойдат и да видят какво имаме.  Те са ходили  във Военно -исторически музей в София, но искат да видят и нещо ново, нещо непознато за тях, нещо по-различно.

Интервю на: Борислав Ненов

About the Author :

Leave a reply