Плевенски офицер от 29-ти полк носи цял живот обида от Ямбол

zahari 1Когато си далеч от родното място, то ти става още по-мило. А щом научиш нещо, свързано с него там, от дистанция, то оставя по-дълбока следа. През 2014 г., когато временно живях в Плевен, журналистическата работа ме срещна с местен участник във Втората световна война, който е бил млад лейтенант в 29-ти пехотен Ямболски полк. Развълнувах се, че от първа ръка и то от един офицер, ще чуя разказ, свързан с хората от моя край. Веднага му казах, че ето на – аз съм Ямбол и това е страхотно съвпадение. Събеседникът ми сякаш малко подмина моето възторжено уточнение. А после направо си каза, че има един неприятен спомен, свързан с Ямбол. Причината и тогава, и сега ми се стори малко смехотворна от моя гледна точка, защото ми изглежда дребна, особено от дистанцията на изминалите години. Но оказва се, че има неща без давност, сред тях се нарежда и честолюбието. При връщането на полка в 2България, в Ямбол му е устроено тържествено посрещане. На моя събеседник Захари Койчев се полагал кон при този тържествен парад, тъй като той командвал рота. Ала дали защото е от друг край, а местните се поддържат, но точно на него му взели коня и го дали на някакъв младеж – син на тукашен голям комунист. Това огорчение Захари Койчев не може да забрави десетилетия по-късно. Разпитвах го да ми разкаже нещо повече за тогавашния Ямбол, който е видял преди толкова много години. Вярно, че времето като острозъбо чудовище изяжда спомените, накрая остават предимно детайли – ярки и незабравящи се. Та за моя събеседник такава картина бе следната – край една сграда, той естествено не можеше да каже каква се е падала тя в града, видял струпани много хора – викали, скандирали отпред. Попитал, оказало се, че там заседава Народният съд. И това ми го каза с някакво неприятно чувство, но то не е за чудене – няма как току-що завършилият военната школа на Царска България младеж да е фен на новите комунистически порядки.

3След войната Захари Койчев записва медицина, но не завършва по причини, които определя от битов характер. По време на срещата ми моят интересен събеседник бе на 91 години, чета в медиите, че две години по-късно е разказвал спомените си пред ученици от плевенска гимназия. Дай боже да е още жив и здрав, искрено го пожелавам! А ето и неговата история:

Едва 21-годишен е подпоручик Захари Койчев, когато Втората световна война става част от личната му човешка история. Когато го мобилизират за Първата фаза на войната, плевенчанинът току-що се е оженил. Дават му едномесечна отсрочка. Следва разпределение в Трета балканска дивизия – в 29-ти пехотен Ямболски полк заедно с още 15 офицери. В началото дивизията е в резерва, на 15 – 16 км от първата линия. Не може да забрави как цял един ден са стоели строени на плаца, чакайки заповед за придвижване към бойните действия. Неописуемо напрежение. След немски пробив минават през изравнените със земята села Дравачехи, Драваполконя и Дравасоболч. При нощната атака всички вещи са опаковани, за да не издават шум. Въпреки че са разпределени на разстояние по 10 м, инстинктът за самосъхранение кара войниците да се приближават един към друг и да си подвикват по име. На 50-тина метра немците откриват ураганен огън, изстрелват ракети. Всички залягат, някои така побягват от ужас, че са намерени на 10 км в посока към тила. Следва дневна атака, германците отстъпват. В къщите има останал от хляба, който са яли, но на българите им е забранено да го доближат от страх да няма отрова. „С очите си видях хляб с щемпел от 1939 г., а тогава беше 1944 г. Как са успявали да го запазят 4 години?“, до днес недоумява Захари.

Стигаме и до темата за алкохола по време на война. На фронта войниците получаваха вино с водоноски – десятникът събира манерките и ги раздава пълни по всяко време, разказва моят събеседник.

Захари Койчев е ранен по време на атака на чифлика Тормащеле. Така попада в болница в гр. Пейч.

За момента, в който изкъпан и нахранен попада в стаята с две легла и бели чаршафи, казва: „Бях най-щастливият човек“. И замълчава, споменът видимо го вълнува и след 70 години. „Мислех, че съм приключил войната“, добавя той. Но не познава – след излекуването се връща обратно на първата линия.

Помни и митингите, организирани сред войниците от офицери, които все още тайно симпатизират на германците, с призиви да напускат фронта и да се връщат в България.

Спомените му от войната са в широк диапазон – от ужасяващи до комични. При форсирането на река Мур докарват няколко камиона с „неблагонадеждни“ според тогавашната власт. Хвърлят ги напред с понтонни лодки. Никой не оцелява, а реката е отнесла трупове на 10 – 15 км.

Друг спомен е от войник, който се е затичал да си измие краката и лицето на реката. Другарите му извикват, че този периметър е миниран от немците. Момчето замръзва на място, сяда на земята и се разревава. После по съвета на другите с припълзяване стига до реката – там вече е безопасно.

Незабравим е случаят в гр. Долни Михоляц, когато Захари Койчев спасява немец. Нощем е, дежурният подпира пушката, за да иде по нужда. В землянка в двора се крие германец, който иска да се предаде, но го е страх да не го застрелят. Използва деликатния за дежурния войник момент и излиза с вдигнати ръце. Войникът обаче също е уплашен и със свлечени гащи бяха към помещението, а германецът с вдигнати ръце тича подире му. В тази комична ситуация се появяват пред офицера.

И един неприятен спомен от края на войната. Ямбол устройва тържествено посрещане на полка при завръщането му. „Бях командир на рота, полагаше ми се кон. Моят ми го взеха и го дадоха на едно младо момче, син на голям партиец“, разказва събеседникът ми.

И още нещо споделя 91-годишният Захари Койчев на финала – винаги е имал усещането, че го е пазила някаква висша сила. И няма как човек да няма това чувство при живот пълен с превратности…

Светлана Чамова

Архивните снимки са от фонда на Музей на бойната слава-Ямбол

 

About the Author :

Leave a reply