Писателят Любомир Котев: Да се говори за живота, значи да се стигне до неговия смисъл

kotev9- Най-новата ти книга „MULTA PAUCIS“ ще бъде представена в Ямбол, в Художествената галерия,  на 19 април. Дни преди това, на 13 април, тя ще бъде представена и в община „Тунджа“, като част от ежегодните литературни празници там. Защо заглавието на книгата е на латински?

-Защото отдавна исках да напиша книга, в която да кажа с малко много неща, да разкажа живота – не само своя, а изобщо нашия живот. Понеже исках да кажа много неща, трябваше да минимализирам някак формата и тогава ми хрумна, че съвсем подходящо заглавие е „MULTA PAUCIS“, което буквално значи точно това „много (казано) с малко (думи)“. Заглавието не е случайно, не е маниерно, то си е съвсем на мястото. Често в своите разсъждения се облягам на сентенциите. Да се говори за живота, значи да се стигне до смисъла на живота, а той е съхранен тъкмо в сентенциите.

- Твоят издател Иван Гранитски твърди, че тези 1001 фрагмента, от които се състои книгата, са рожба на търсещото, играещото и създаващото съзнание. В какво съотношение са търсенето, играта и създаването при теб?

-Иван от край време смята, че моето авторово съзнание е играещото съзнание. Терминът не е негов, употребен е отдавна в естетиката, много популярен е около творчеството на Сьорен Киркегор.Той всякога е смятал, че приличам на Киркегор, дотолкова, доколкото съчетавам някак поетичното, белетристичното с философския размисъл. Лично аз смятам, че приличам по-скоро на Хайне, отколкото на Киркегор в това отношение. Това не е измишльотина. В моите текстове всякога е имало симбиоза между белетристика и публицистични, философски разсъждения, понякога литературно-критически, понякога обхващащи друга гама от настроения, понякога народопсихологически.

-Кое ти доставя най-голямо удоволствие – есеистичното, публицистиката, критическия анализ, мемоаристиката?

- Аз имам един мой възглед, че има два вида писатели – едните са наистина играещи, творчески съзнания, а другите са по-малко или повече успели занятчии. По-малко или повечето успели занаятчии се учат да правят нещо по определени калъпи и се усъвършенстват в една посока. А по-освободените съзнания съумяват да напишат много и различни неща, без да се осланят на занаятчийската догматика, а като следват себе си със своето мислене, настроения, знания, което е много важно. Защото, който мисли, че без ерудиция може да се създаде едно оригинално творчество, се заблуждава, разбира се. Той е обречен на перманентния провал, просто е орисан непрестанно да открива топлата вода и телефона. В тоя смисъл играещото съзнание помага на пишещия, пък и на рисуващия и всеки, който се занимава с изкуство, да открие неоткритото. Защото той тръгва интуитивно против традицията. Илюзия е да се мисли, че незнаещият човек пробива традицията чрез незнанието. Знаещият пробива традицията,а не незнаещият, като й противопоставя различен структурално модел, като търси различието. Ако не друго, поне ракурсът е различен – гледната точка към вече познатите неща. При мен това е философия, която съм следвал по-скоро интуитивно още в началото. Много отдавна вече съзнателно следвам и тъкмо този подход към нещата определя като че ли и естетиката на един автор, неговото естетическо верую. И това, разбира се, е привилегия само на този автор, който знае какво прави и защо го прави. Много трудно е да го обясниш на хора, който се изживява като велики писатели, а всъщност са доста семпли импровизатори на вече познати неща.

-Колко време ти коства написването на тази книга? Очевидно, че е дело на цял живот…

-Да, това е отговорът – цял живот. Точно тази книга е изпаднала от тефтерите ми, както изпаднаха от тефтерите ми „Народопсихологии“-те. Още като студент съм си записвал някакви неща, докато чета тия безбройни книги. Много късно разбрах, че те са с някакъв народоведчески фокус. И като го осъзнах, написах една книга с народопсихологии, а сетне те станаха 7. Защото в тия студентски тефтери имаше поне за три, а през това време аз продължавах да чета, разбира се. А тази книга също изпадна от тефтерите ми, защото покрай „Народопсихологии“-те ми останаха много неща, които не са точно народопсихологически разсъждения, а разсъждения за нашия живот от един друг мащаб, за политиката, за развитието изобщо. Така че тази книга беше в голяма степен провокирана от това и в този смисъл е писана цял живот. Въпросът за това кой, кога и как пише една книга при мен е много сложен, заради туй, че аз пиша няколко книги едновременно. Цял живот съм чел по 10 книги едновременно. Цял живот съм писал поне три книги едновременно – една книга с разкази, някакъв друг текст и тази ежедневна книга, дето се върти във вестника всеки ден. Нищо ново – аз просто не съм си давал сметка за собствения си натюрел. Сега, като имам повече време за размисъл, мога да се съсредоточа върху тези неща. Но и когато ми го изискват. Това стана, като взеха да правят една литературна анкета с мен.

-Къде ще излезе тя?

-В издателство „Захари Стоянов“ сигурно,  Тодор Коруев я прави от няколко години. Това е цяла книга. Когато от мен изискват да разсъждавам върху собствения си натюрел, няма как.

-Така преоткриваш сам себе си.

- Да, така е. Защото аз рядко съм се занимавал с естетическите устои на собственото си творчество. Всичко при мен е вървяло по интуиция и като една вътрешна необходимост. Аз така съм писал, така съм рисувал – за собствено удоволствие. Това е начин на живот при мен.

- Стана въпрос за „Народопсихологии“-те. Срещнах твърдение, че често размишленията ти в тях са трагични. Съгласен ли си?

-Трагична е съдбата на българския народ и щом е така, е естествено да бъдат трагични в някаква мяра и моите разсъждения. Свикнали сме, когато говорим за българския национален характер, да сочим позитивите и да премълчаваме негативите. Това е една много вредна инерция, но за жалост установена отдавна. И ако искаме наистина да вникнем в своето минало, в своето днешно  битие, да разгадаем българина, трябва да мислим неангажирано, задълбочено, умно. Да си даваме сметка, че и ние като всеки народ имаме освен своите позитиви, и негативи, които при нас именно заради това прословуто робство са доста повече и доста по-трайни, и доста по-страшни. Не бива да си навираме главата в пясъка и да не виждаме очевидното. И аз съм много щастлив, че веднъж като представях една моя книга, големият български писател Антон Дончев каза най-големия комплимент: че четял мои книги с вътрешна съпротива, през цялото време си казвал, че аз не обичам народа си и чак, когато се замислил по-сериозно, чак накрая си е дал сметка, че, той така го и каза: „Любомир Котев обича народа си, както бащата разхайтения си син.“ Така се обича народ – да му отвориш очите.

-Спомена за рисуването и рисунките. Прочетох твърдение, че в словесното си творчество си многословен, а в рисуването – пестелив.

-Никога не съм се изживявал като художник. Рисувам от дете, това е първата ми страст. Винаги съм рисувал.

-Какво различно ти дава рисуването?

-Не мисля, че има нещо различно между писането и рисуването. Даже кандидатствах в Художествена гимназия в София, но майка ми беше против. Пусна ме на приемни изпити, но когато минах двата кръга, дойде и ме прибра.Тя ме пуснала с идеята, че ще се проваля. Когато стигнах до третия кръг, ме прибра да не се изхайлазя в София. Никога никаква разлика не е имало за мен между писането и рисуването. И когато реших да стана писател, а не художник, това беше съзнателен избор. Реших, че са ограничени изразните средства на художник. Интуитивно схванах, че литературата осигурява много по-големи изобразителни възможности и че по-съвършен, по-цялостен художник можеш да бъдеш, ако си писател. Беше съзнателен избор относно несъзнателните ми реакции като художник. Никой не ме е учил да рисувам, но никой не ме е учил и да пиша.

-Напоследък получи много награди…

-Абсурдно е да пишеш затова, че ще получиш награда. Никога не съм се стремял към награди, а то става тъй в живота, че ако не се стремиш към наградите нарочно, в държава като България или изобщо не ги получаваш, или ги получаваш късно и ето – дочаках ги тия награди. Те станаха много, да речем имам награда на Съюза на българските писатели за литературна критика, имам наградата „Георги Братанов“, имам юбилейната награда на Съюза, имам номинация за държавната награда за белетристика, много станаха…Имам наградата на Ямбол след един огромен скандал, който погодиха тук провинциалните гении. И съм щастлив с наградите си, защото те са санкция на моя труд, те показват и доказват, че трудът ми не е бил напразен. Но не това е важното. Важно е усещането за добре свършена работа. Ако наградите имат някакъв смисъл , техният смисъл е туй. А друг е въпросът, че са толкова много незаслужените награди, получавани от случайни хора по конюнктурен път, че не знам какво да кажа за тях, аз говоря за себе си.

-Върху какво работиш в момента?

-Много искам да продължа тези по-мащабни разсъждения върху народопсихологията на българина и отдавна се мъча с една книга, чието заглавие казва всичко – „Записки върху „Записките“. Наред с това пиша разкази „Махалата“, пиша поредната книга „Народопсихологии“, пиша продължение на последната книга, която се казва „Дубъл“.

Разговорът проведе:  Светлана Чамова

About the Author :

Leave a reply