Петър Димитров, директор и хореограф на Ансамбъл „Тунджа“: Лесно е да си шеф на ансамбъл, трудно е да отстояваш себе си

DSC01395Петър Димитров е роден на 2 юли 1957 г. във Видин. Завършил е училище по танцово изкуство в София през 1977 г. През 1983 г. – Висшия музикално-педагогически институт-Пловдив, специалност „Хореографска режисура и педагогика“. От 1986 г. е главен хореограф на Тракийския ансамбъл за народни песни и танци, от 2000 г. – главен художествен ръководител и директор на Ансамбъл „Тунджа“. 2012-2017 г. е делегиран преподават на МОН по български танци  в болградската гимназия „Г. С. Раковски“ – Украйна. В момента отново е гл. худ. ръководител на Ансамбъл „Тунджа“. С Ансамбъл „Тунджа” е носител на наградите „Кристална лира”, „Златна корона” и „Сребърно колие”. Удостоен е с наградата на община „Тунджа” на името на Джон Атанасов. Наскоро получи най-високата награда на Съюза на музикалните и танцови дейци „Златно огърлие“ за изключителен принос в българската танцова култура.

-Петьо, тази година навърши 60 г. Каква е твоята равносметка за творческия ти път досега?

-Аз съм горе-долу щастлив човек в професионалната си кариера. Имам няколко отделни професионални епизода, с които се гордея безкрайно много. Първият е – професионален танцьор в Държавен фолклорен ансамбъл „Тракия“ – Пловдив. След това 3 г. бях ръководител на танцовия състав на Районно дружество на глухите и на танцовия състав на училището за глухонеми деца. Това страшно много ми помогна да се изградя като човек, като личност. Третият ми период беше работата ми в Тракийския ансамбъл, за което съм безкрайно благодарен на Стоян Гагов, той ме научи на страшно много неща. Следващият ми професионален период е, когато не бях в ансамбъла – фолкгрупа „Ритъм“. Следващият – като директор и гл. худ. ръководител на ансамбъла, предпоследният ми период беше работата ми в Украйна и сега отново съм с ансамбъл „Тунджа“.

-Доколкото знам ти не си и прекъсвал работата си с  ансамбъл „Тунджа“ по време на украинския си период…

-Да, така се разбрахме с кмета – в учебното време там бях в неплатен отпуск, останалото време си бях на работа. Така че в професионално отношение съм щастлив човек, защото много работих и много се научих в работата си, с много добри хора работих. С много велики, бих казал, хореографи и композитори, работих. С други думи – щастлив съм, не мога да се оплача от професионалната си кариера.

-Ансамбъл „Тунджа“ ли е най-свидната ти рожба, освен че най-дълго време си му посветил?

-Най-свидните ми рожби са двамата мои синове /смее се/. Не бих искал нищо да разделям, защото в периода на моето изграждане за мен най-доброто беше „Тракия“ –  бях влюбен в този ансамбъл. След това се влюбих в глухонемите. Работих с огромно удоволствие с тях. А те са хора, които делят света на чуващи и нечуващи. Те са нечуващите и много трудно допускат до себе си чуващи хора. Не знам как стана, но между нас се получи тази спойка, тази любов. А те веднъж като харесат чуващ, е до гроб. Даже сега още ме търсят. Минаха 30 години и току някой идва и се обажда вкъщи. Вече забравих жестомимичния език, но така си казваме по две думички… Та след това Тракийският ансамбъл за мен беше също нещо много голямо. Бях главен хореограф – това беше отговорност и възможност да творя и да правя танци. Следващият период пък, когато работих с фолкгрупа „Ритъм“ – винаги съм казвал, че там се научих на страшно много неща, защото трябваше и гардеробиер да бъда, и счетоводител, и хореограф, и организатор на концерти, и на транспорт, и на всичко. Аз бях и мама, и тати и това също ме научи на много неща. Работата ми като директор на ансамбъл „Тунджа“ пък вече отвори други пространства, други хоризонти, друга възможност за работа. Започнах да налагам собственото си виждане въобще за фолклора. Много лесно човек може да стане шеф на ансамбъл, много е трудно да отстоява себе си. Защото ти правиш нещо, но след това трябва да имаш силата и доблестта да застанеш и да кажеш – да, това е мое. Отговорността е друга. Ти не можеш да си позволиш да се изложиш. Работата ми в Украйна пък ме научи какво значи детска любов. Тук също бях преподавал в Котел и в Ямбол, но някак си всичко беше по-различно, а там си и будител, и човек, който може да комуникира и с малки, и със средни, и с големи, и с възрастни – там беше съвсем различно.

-Интересът, любопитството, запалването към фолклора от къде дойде?

- В едно интервю в Украйна бях казал „любов, но не от пръв поглед“ за фолклора. Явно генно ми е било заложено, защото моят дядо беше много добър музикант – дудучар, дудукът в нашия видински край е на много голяма почит. Майка пееше много добре народни песни. Вуйчо ми танцуваше. След това в първи клас се записах, като всички деца, в Пионерския дом да танцувам, но не съм имал желание да се занимавам професионално. Дойде 7 клас, дойде 8 – майка каза: „Отиваш в хореографско училище.“ Отказах. Аз исках да стана геолог и записах в Перник Минния техникум. Но за моя голяма радост и щастие там решиха, че не съм за тях, даже и не помня какво се случи – изгониха ме през декември. Учих там само 3 месеца и се прибрах във Видин. Майка каза: „Отиваш в София в хореографското училище.“ Аз пак – „Не, там няма да отида.“ „Къде ще учиш?“, аз – „Няма да уча.“ Тя: „Добре тогава, значи почваш работа.“ Три месеца работих след 8 клас, обаче след третия месец казах – „Майко, ще уча.“ Тя обаче каза, че този път нямам право на избор и отидох в хореографско училище. Първата година беше пробна и аз бях с мисълта, че като дойде време за изпита, ще направя да ме изгонят. Но имах велики учители тогава, велики имена в хореографията. И така се роди моята любов към фолклора.

-Колко време трябва, за да се създаде един танц?

- За мен танцът е един от най-трудния вид изкуство. Мой учител казваше: Най-хубавият танц, ако се изпълни от лоши танцьори, нищо не се получава. И обратното – най-лошият танц, ако се изпълни от велики изпълнители… Авторът може да има в главата си страхотен танц. Не го ли направи с хората – нищо не се получава. Идеята в главата, зърното е важно – какво искаш, защо го искаш, как го искаш. След това идва процесът на създаване на музиката – да убедиш композитора, че трябва да го направи точно така, както ти искаш, да може това зърно да го сложиш в неговата глава, защото хореографията и музиката са взаимен процес. Той прави музика, после тя почва да се променя, защото танцът е в моята глава, не в неговата. Когато и този процес приключи, тогава вече, за да направя танца, трябва да знам цялата музика. Слушам я може би над 100, 200-300 пъти, за да мога да я запомня, да си я тананикам и оттам нататък всичко става много лесно. Лягам си да спя и си мисля. Музиката ми е в главата – това така ще направя…. Или пък сядам – започвам да си мисля кое как ще направим. Практическата работа отнема не повече от седмица, две или три, максимум месец, не повече, а пък подготвителната работа може да отнеме година-две.

-Как се оценяваш – повече авторитарен или демократичен ръководител си?

-Бих казал авторитарен. Ще цитирам пак Стоян Гагов, той казваше: „Моето момче, там където има диктатура, има и култура.“ В такъв смисъл за мен авторитаризмът не е толкова да вляза и да раздавам заповеди като някой офицер от армията, а да мога да изисквам – това нещо го искам така, защото след това, ако не се получи, мога да понеса отговорност. Познавам колеги, които не могат да наложат собственото си Аз. Те налагат Аз-ът на 10-20 човека, а това вече е липса на лична творческа позиция. Защото нито един художник няма да извика колегата си и да му каже: „Харесва ли ти тази картина? Тук да я променя или не?“ Аз си залагам собственото Аз, залагам си името, искам така да се получи и естествено, нося и отговорността, ако не се получи.

-Кое те накара да отидеш в Болград?

-Накара ме това непрестанно търсене на нещо различно – на нови хоризонти, на нови пластове. Бях чувал, че някъде в Украйна има Бесарабия, където има българи. През 2009 г. за първи път стъпих там. Буквално се уплаших, защото изведнъж се оказах на място, което е България, само че не е България. Около мен се чуваше само български език, естествено, диалектна форма. Имената бяха български, говореше се постоянно за България. Аз се запознах с възрастни хора, които казват: „Българин съм, но никога не съм виждал България“. Запознах се с един човек на 90 г., който казваше: „Аз няма да умра, докато не видя България“.

-Какво представлява самият Болград?

Той е едно малко градче с  население 15-16 хил. жители, казват те. Може би са били толкова, когато там е била въздушно-десантната дивизия от 5-6 хил. човека. Най-обикновен малък провинциален град е, без високо строителство, без някакъв комфорт, като например, големият град Ямбол, но със страхотни хора. Министерството на образованието беше обявило конкурс, аз много исках да работя там. Реших, че там мога да помогна за възраждане на българския дух, защото няма кой да им покаже, няма кой да им обясни. Цялата информация, която получават за България, е по леко изопачен, по грешен начин – гледат в NTV или БНТ word, но тя не се хваща навсякъде. Информацията, която получават, е от хора, пътували до България или българи, които са там.

-Какво остави в Бесарабия? Чувам, че наистина си развил голяма дейност.

-Оставих там много. Моята задача беше само в българската гимназия. Втората година създадох три групи в Болград и групи в селата Каракурт и в Чушмелий. В Болград – група в българско неделно училище „Родолюбие“, ансамбъл към Районния дом на културата, който кръстихме „Бесарабия“. Ансамбълът в Каракурт кръстихме „Илирия“. В гимназията освен трите групи, които ми бяха вменени, направих танцова  група с учителите, подготвителна група с двата първи класа. Там на практика работих с 9 състава при положение, че ми беше вменено да работя с 3. Оставих много – хора, които страшно много ме уважават, бих казал и обичат; деца, на които трудно обясних, че трябва да се върна в България; колеги в гимназията, които до ден днешен нямат логично обяснение защо след като при тях отиде преподавател оттук, той си върши работата и нещата вървят, трябва да се връща в България и при тях да отиде нов. Оставих много голям репертоар, 31 награди за 5 години – 14 лични за мен и 17 за групите, с които съм работил.

-Сега кое е предизвикателството?

-Искам да направя още една премиера на ансамбъла. Имам вече няколко зърна в главата си. Почти 8-9 години не е правена премиера. Аз като творец да направя още една премиера, хората от ансамбъла да получат морално удовлетворение.

                                                                                                                                                                         Интервю на Светлана Чамова

 

 

About the Author :

Leave a reply