Онзи Великден

004560441644Някога, много отдавна, преди близо четиридесет години, не виждахме празника, а го усещахме. Великден беше забранен тогава, защото религията е опиум за народите, а всичко написано в Новия завет, според партийните секретари, беше измишльотина, разбира се. Невъзможно беше в онези дни да споделиш с някому дума за величието и саможертвата на Спасителя! Мнозинството направо бе зомбирано от политическата пропаганда и твърдо вярваше, че Иисус Христос никога не е живял на грешната земя. Най-искрен присмех предизвикваше всяко твърдение, че ги е имало Дева Мария и Йосиф Обручник, дори ако е само попритулен намек. Още по-смешно, направо пълна фантасмагория, бе за съучениците ми, чудото във Витлеем. Ако случайно намерех кой да ме изслуша, непременно се сблъсквах с удивлението му, или се натъквах на закачливи пламъчета в очите му. И напразно обяснявах разпалено, че Иисус действително е влязъл в Ерусалим в Палмовата неделя, възседнал осел, приветстван от развълнувания народ с: Осанна! Няма как иначе да е, щом Пилат Понтийски е не Библейски герой – вадех съкрушителния си довод,- а историческа личност, римският прокуратор, управителят на Юдея. Никой не се трогваше обаче, а наопаки, уверяваха ме, че направо съм изтрещял, щом вярвам в непорочното зачатие и прочее глупости. Не толкова елегантно, то се знае, ме упрекваха съучениците ми, а хилейки се неистово и поднасяйки ме немилостиво. Не ги трогваше великолепието на Спасителя, не вярваха, че е възкресил Лазар, не ги трогваха нито пътят към Голгота,  нито кръстните мъки на Сина Божи. А чудесата на Спасителя, както и Светото Възкресение, предизвикваха иронични усмивки или необуздан присмех. Нямаше как другояче да е, щом от ранно детство ни пълнеха главите с глупости, щом имаше нови богове, щом трябваше да тачим и славим не Господ, а Ленин, Сталин и Димитров. Повечето от децата не бяха чували за Господ, изобщо не подозираха за съществуването му, а тези, които поназнайваха нещичко, го схващаха като легендарна личност. Бяха атеистични времена и, понеже народът бе упорит, понеже не желаеше да жертва традицията току така и да загърби християнската вяра, властта се отказа от бруталните забрани. Резултатът от тях бе отрицателен, озлобяваше хората, по-удачно бе да се пристъпи към някой маньовър, както се изразяваше по-сетне първият партиен и държавен ръководител, другарят Тодор Живков. Едва ли бе брилянтен маньовър простащината да превърнеш Великден, най-светлият християнски празник, в Ден на птицевъда, но това опазваше празника, възкресяваше го. Защото той бе направо забранен, немилостиво забранен, Светото Възкресение, колкото и парадоксално да е, възкръсна като празник, покрай Деня на птицевъда. Е, не беше, както би могло да се предположи, толкова тържествен този празник, колкото е Девети септември или Седми ноември, но поне ти позволяваха да вапцаш яйцата безнаказано. Старата християнска традиция, някак тихомълком, някак гротескно, бе възстановена и ни бе позволено, макар и негласно, да боядисваме яйца на Велики четвъртък. Църквата, мисля, комунистите не си позволиха да затворят никога, но пък обикаляха край нея и гледаха кой прекрачва прага й, или слухтяха кой какво казва. Особено бдителни бяха те на Разпети петък или друг голям християнски празник, пък и най-ожесточено клеймяха тъкмо почитащите големите християнски празници. Да ти кажат, че си набожен, тогава бе само шегаджийско подмятане, на пръв поглед, но всъщност, бе атестация за неблагонадеждност, жестоко афоресване. Строителят на социализма, това и децата го знаеха, трябваше да вярва единствено в комунистическия идеал! Да вярваш в Господ, общо взето, означаваше да си враг на народа, на освободилите се от предразсъдъци работническа класа и трудово селячество. Всички го знаехме и гледахме да не ни личи, ако сме вярващи, а и все по-малко бяха вярващите, като че ли, но властта, за всеки случай, не спеше. И всякога, навръх Великден, в святата нощ, току излъчваше някой забранен, бленуван филм по телевизията, или жадувания отдавна концерт на Том Джонс. Вземаха се всички предохранителни мерки, както се изразяваха тогава, някой заблуден елемент да не вземе да иде на църква и се подреди до недоубитата буржоазия. Част от тези предохранителни мерки, мисля, бе и присъствието на хулиганстваща паплач в църквата, все не мога да се освободя от усещането, че то бе организирано от вездесъщата Държавна сигурност. Подозирам, че е било тъкмо така, щом в святата нощ, там, в православния храм, се събираха всякакви декласирани типове, които никога не прекрачват църковния праг. Ексцесиите, при подобна постановка, не ще и дума, бяха неизбежни: разваляха празника на едни, за да донесат истинска радост на други. Свестните хора, общо взето, се чувстваха унизени и обидени, докато партийците и милиционерите ликуваха. Така или иначе, никой, никога, не съумя да забрани, да убие, най-светлия християнски празник, не го виждахме, ще повторя, но го усещахме. Всеки ден и час, навсякъде, във всичко, го усещахме, изпълнени бяха с празничност и най-досадните мигове, някаква тържественост, например, витаеше над безкрайните опашки пред месарските магазини. Нямаше месо тогава, рядко пускаха агнешко, макар да разправяха, че изнасяме тонове, хиляди тонове, за да изхранваме братските народи от Близкия изток. Нямаше месо тогава, но за Великден всякога пускаха агнешко, точно колкото трябва, точно колкото е необходимо да посрещнеш празника, но трябваше да почакаш, преди това, на дългата опашка. Никого не плашеше това обаче, напротив, бе сякаш празнично изживяване за хората досадното чакане, не само за агнешкото месо, но и за цитрусовите плодове, ако се излъжеха да пуснат и от тях. Въобще, на празник, като на празник! Властта вилнееше и безчинстваше, но в душите на хората властваше празникът, обладани бяха те от празничното настроение, несломима бе празничността им. Подвигът и саможертвата на Спасителя сякаш вдъхновяваха всички, дори невярващите, дори заклетите безбожници, та оцеля празникът ни, светлият християнски празник. Такъв беше онзи Великден, някогашният, към който гледам с носталгия сега: нерадостен уж, а ражда скъпи, незабравими спомени. И вяра, светла, несломима вяра, че покрай Светото Възкресение и спомена за подвига на Спасителя, оцелява човечността ни!…
Любомир Котев

About the Author :

1 Comment to “Онзи Великден”
  • анКа
    June 25, 2017 - Reply

    класно

Leave a reply