Нямаше още никакви хора около кафенето „Кристал”….

Моя Ямбол четеСлед като Петър Волгин се накара на обществото ни, че се пали по успехите на Григор Димитров, не остана по-назад и един писател. Калин Терзийски, името му не бе особено трудно да се предвиди, тъй като авторът на много силния роман „Алкохол” обича да се застоява във Фейсбук.

И да ожалва там съдбата си на белетрист, който така и не е оценен с достатъчно пари от българската публика. И от емиграционната част от народа ни, тъй като за един разказ на Терзийски в лондонски вестник на нашите икономически емигранти, му платили 25 паунда. След известно време му казали, че повече от 10 паунда не могат да плащат за разказ…

Разправиите за пари, в евро, в паунди или в долари, не пречат на тенисиста Григор Димитров да ги печели. При това пред очите на всички, включително и на данъчните власти, които , както видяхме и в случая с Кристиано Роналдо, дебнат. Като в оная стара, стара фраза, гласяща, че от смъртта и данъците никой не може да избяга.

За Ал Капоне предлагам да не говорим. Но пък можем да сме сигурни, че авторът на романа „Кръстникът” Марио Пузо не е бил никога на социални помощи.

Драмата на някои от днешните български писатели е, че не са били достатъчно възрастни при комунизма, за да могат да създадат тогава някои творения и да се видят с пари.

Емилиян Станев, например, надали е страдал от безпаричие, след като написва романа си „Иван Кондарев” или повестта „Крадецът на праскови”. Същото важи и за Стоян Цеков Даскалов и Андрей Гуляшки, въпреки че и двамата бяха никакви писатели. Като Младен Исаев, Павел Матев и Димитър Методиев в лириката, където списъкът на графоманите бе доста дълъг, и спокойно можем да прибавим Лъчезар Еленков, Матей Шопкин или голяма част от поезията на Любомир Левчев.

Калин Терзийски е прав в едно – големите български поети ги обичаме мъртви, тогава на тяхно име наричаме площади и улици. Град с безброй улици, с имена на мъртви поети, е Велинград, където, естествено за географските ни ширини, малцина са чели нещо от  писателите, на които градската управа е отдала по инерция почит.

При комунизма спортистите и получаваха доста пари, и не получаваха. Борците ни, обаче истинските, а не тези като Илия Павлов, имащи медал от републиканско първенство само, се връщаха редовно с европейски, световни и олимпийски титли, същото правеха и щангистите, та дори и състезателките от баскетболния национален отбор. Ако сега кажеш на някой тийнейджър, че в този спорт женският ни тим е бил европейски първенец  от  Лодз  1958 година, ще те изгледа свирепо невярващ.  Дори мъжкият ни баскетболен тим имаше спечелени медали от големи първенства, което си е спортна фантастика на фона на мъките, през които преминаха тия дни най-добрите ни играчи в този спорт, за да надиграят с 2 точки Исландия.

Тодор Колев най-добре го бе казал : нямаше още никакви хора около кафенето „Кристал”…

И светът, и България имат в историята си обилие от поети и писатели, които умират в мизерия. Не са никак малко обаче и онези, които печелят огромни или поне големи пари, приживе.

Няма смисъл да се прави списък, а и не това е проблемът. Проблемът е, че без да имаме големи творби, филми или спортни победи, чакаме златни дъждове. На Емир Костурица не му попречи , че е роден на тоя шибан, малък Балкански полуостров, за да заработи милиони, нито пък навремето на Иво Андрич, превеждан по цял свят, както се получи и с родения доста след него Милорад  Павич, чиито творби излязоха в преводи на над осемдесет езика.

Царят-премиер  говореше преди вече доста време за грешка в чипа. На мен повече ми харесва талантът на артиста и певеца Тодор Колев, който, апропо, с много бачкане заработи солидни пари приживе. „Нямаше още никакви хора около кафенето „Кристал”. Освен одарените, къде в кръга на шегата, къде на истината…

Борислав Ненов

 

About the Author :

Leave a reply