Нов президент, нов късмет…

kotev9Някой каза, че няма нищо по-лесно за генерал Румен Радев да е по-успешен от досегашния президент, който ни разсмиваше, но и натъжаваше с палячовщините си, но това едва ли ще е достатъчно, за да излезем от дупката. Палячовщините ли, шутовщините ли на незабравимия Росен Плевнелиев, не съм ги измислил аз, тази тъй точна диагноза, ако не се лъжа, постави Кеворк Кеворкян, за когото отиващият си президент бе любим персонаж. Не нездравото любопитство обаче, бързам да отбележа, съсредоточи неговото внимание върху забавните и действително смехотворни изпълнения на президента-недоразумение, а загрижеността за оцеляването ни.

Да, не само той, а всеки светен българин, след поредицата неприятни изненади, които набързо ни сервира новоизбраният президент, бе сериозно притеснен. Още първите му изяви, помня, съчетаха ненаподобимо, по алхимичен способ, множество малки и големи лъжи, което не бе безобидна демагогия, за жалост, а подсказваше маниакалното поведение на безскрупулния, амбициозен ренегат.

Росен Плевнелиев, дори да допуснем, че е бил ръководен от благородни подбуди, още на старта, се оказа в незавидното положение на  президент-недоразумение и безскрупулен ренегат. Невинната наглед лъжа, че майка му и баща му са обикновени учители, всъщност, се оказа прелюдия към отцеругателството, защото последва, разбира се, оплюване на комунистическата номенклатура и партийните секретари. Поведението му бе не просто възмутително, а отвратително, защото и той, като баща си, оказа се, е висша номенклатура, а и партиен секретар като майка си. Удивително е, но този човечец, дето бързаше да се представи за яростен антикомунист, е бързал и когато се е представял за яростен комунист. Такава е неблаговидната за Плевнелиев, жестока истина, щом още студентче в първи курс, е могъл да долази до най-високия връх на номенклатурата в университета: член на ВК на БКП. Този необичайно млад член на вузовския партиен комитет, ако трябва да доизясним позицията му, е командвал и поучавал професорите си, особено безпартийните сред тях. И, ако се занимавам дотолкова обстойно с биографията на нашенски Павлик Морозов, то е, защото е съвсем закономерно, щом е лошо възпитан, да се превърне от яростен комунист в яростен антикомунист.

Нашите, нашенските ренегати, открай време, са най-непримиримите и най-ревностни гонители на довчерашните си партийни другари, пък и на роднините си.  Не жалят те никого и нищо, за да опазят кариерата си, готови са на всякаква низост, а понеже са и чевръсти, избират най-лесното, елементарното решение на проблема. Пускат, образно казано, пеша на Големия брат, който настървено са стискали, за да се хванат тутакси, за пеша на Големия брат, който настървено ще стискат оттук-нататък.

В конкретния случай, влюбения в Съветския съюз, пламенен интернационалист, се преражда във влюбен в САЩ, буен глобалист, натовец и  евро-атлантик.

Росен Плевнелиев, това и децата усетиха, избра роля, която никак не му подхождаше, никак не приличаше на ястреб той, въпреки мъжествената поза и мъжествените изцепки. Докато се репчеше на Русия, не за да уплаши Путин, а за да се хареса на Обама, той приличаше повече на гарга, както находчиво забеляза някой. И това неадекватно поведение, да речем, е преди всичко и най-вече негов проблем, но всъщност е проблем на всички нас, за нацията и държавата.

Ирония на съдбата е, но и всеопрощаващият Господ сякаш не понесе позьорството на Плевнелиев, та го наказа жестоко, а и нас, покрай него, наказа заради безумията му. Европейският съюз, НАТО, Америка, фетишите на вторичния ни капитализъм, най-неочаквано загубиха чудотворната си мощ, която изглеждаше непоклатима и непреодолима, вечна, разколебаха се някак нереалистично, някак фатално. Новият президент на САЩ, ненавистният за мнозина Доналд Тръмп, отгоре на всичко, не само призна, че е тъкмо тъй, но и подсказа, че ще трябва да се спасяваме поединично, кой както може. Ситуацията, общо взето, е каквато беше в навечерието на краха на великия СССР, когато изумени разбрахме, че вече я няма безбрежната и най-силна, братска страна, която щедро подпомагаше братската партия и братския народ. Братството си е братство, стана безпощадно ясно, но сиренето вече е с пари, реални пари, не мижави спогодби на СИВ.

И сега е същото, Тръмп приветства разпада на Европейския съюз, прословутият „Брекзит”, според него, е само начало и още тази година още държави ще напуснат общността, а и в НАТО видя нещо сбъркано, както и в концепцията ни за отбраната, удобна за нас, но не и за него. И той, досущ като Горбачов, който за мнозина е по-ненавистен и от него, се домогва до един по-различен модел, иска друг, по-сигурен и по-спокоен свят, който е нужен и на всички нас, и на Америка, преди всичко.  А отделям внимание и на тези подробности, защото тепърва, щем-не щем, ще усетим колко и какви са пораженията, които ни донесоха глупостите на Плевнелиев, които той, нека отбележим и това, не направи без подкрепата на своята любима партия. Тарикатлъците на Бойко Борисов, който побърза да се разграничи показно от него, след като налудничавото му бърборене не просто омръзна на хората, не просто ги възмути, а започна и да ги плаши, едва ли ще заблудят някого. А и да заблудят, тъжната реалност е налице, щом наместо да печелим милиарди от АЕЦ ”Белене”, плащаме милиарди, заради безумните решения на дуета премиер-президент.

И не е само това, наместо да продаваме газ на Турция на изгодни цени, ще купуваме газ скъпо и прескъпо, а за аферата с руските изтребители и други афери, направо не ми се говори. България, тъжна, бедна ограбена и беззащитна, стои между мощната Русия, която Плевнеилев направи и невъзможното, за да превърне в наш враг, и Турция, чиито реакции са абсолютно непредвидими, щом е налице задълбочаващ се конфликт с Европейския съюз.

Жестоката реалност е такава и новият президент ще трябва да положи доста усилия и мъчителни усилия, за да ни изведе до спасителния бряг! Надеждата е преди всичко в него, защото от „неговото” служебно правителство зависи дали ще имаме най-сетне честни парламентарни избори, дали ще съумеем да възродим поруганата демокрация. Пак от него зависи, сигурен съм, въпреки ограничените пълномощия на институцията, да бъде гарант на демокрация, наистина незаобиколим фактор, надежден коректив на парламентарните безумия в парламентарната република. И личност, олицетворяваща държавата и държавната власт тъй, както рядко се е случвало в злочестата ни орисана от зла орисница държава. Румен Радев, поне засега, се държи достойно, тъй, както подобава на истинския президент, говори малко и умно, а още по-въздържан е в действията си. Има и нещо, с което новоизбраният ни президент е направо гениален, щом съумя да се извиси над злобата на деня, щом можа да подмине с аристократично презрение злостното оплюване на този или онзи. Злостното оплюване, подчертавам, защото жалката ни напоследък, сервилна към всеки властник и богаташ, пък и лъжлива журналистика, защото й е платено, или защото се уплаши от човека, разбиващ статуквото, побърза да го залее с помия, преди да е поел кормилото. Като пример за тенденциозни и кухи приказки може да посочи воят, че генералът е зависим от БСП, след като човекът, слава Богу, не е показал никаква зависимост. А нека, като него, отминем по-гнусните, долнопробни клюки от ежедневието, които отново са срамни не за него, за журналистиката ни. Доколко срамно е поведението на нашего брата, апропо, личи от факта, че укоримите, меко казано, неразумни действия на Плевнелиев бяха или великодушно подминавани, или хвалени, въпреки стряскащото малоумие, докато генерал Радев е руган, без всякакви аргументи, още преди да е поел президентската власт.

Поредният български абсурд, например, е онзи и смешен, и тъжен панаир, когато Плевнелиев бе защитаван, заради това, че е нарушил Конституцията, докато Радев бе оплюван, защото не желае да наруши Конституцията. Срамно беше, в онези паметни дни, че и правниците ни се оказаха досущ като журналистите, сякаш да покажат нагледно доколко компрометирана е и третата власт, която отиващият си президент обещаваше да реформира бързо и успешно. Провалът, моралната разкапаност и на третата, и на четвъртата власт, откриват още хоризонти за добра работа пред президента Румен Радев. Този мъж, истински мъж, както подобава на всеки генерал, ще ми се да вярвам, идва тъкмо навреме, когато все още е останало нещичко, което бихме могли да спасим, да опазим! Длъжен е да опази и воинската, и президентската клетва, а и има достатъчно качества, ще ми се да вярвам, за да бъде достоен син на Отечеството…

Любомир Котев

About the Author :

Leave a reply