Новият Вавилон

valilon towerПрочутата Вавилонска кула, ако си спомняте, онзи грандиозен градеж от древността, останала недовършена, защото строителите й разгневили Господ и той им отнел възможността да общуват помежду си, като объркал езиците им. Вавилонското стълпотворение си остава и досега един паметник на безнадеждността – символ, всъщност,- който трябва да ни освестя, когато се устремим към безкрайността, преди да сме научили азбучните истини. Грешките на историята обаче, от библейските времена до днешния делник, колкото и поучителни да са, рядко са ни помагали да поумнеем. И затова, съвършено закономерно, периодически, току се изправяме пред някой нов Вавилон и започваме да сричаме неумело, като първолаци, започваме тепърва да преодоляваме неграмотността си. И само понякога, ако е милостив Бог, съумяваме да намерим просека към истинското знание, а още по-рядко, път към мъдростта…

Всичко случващо се около нас напоследък, четвърт век вече, е красноречиво свидетелство за отвратителната, нашенска мундарщина, в която се давим, незнайно защо. Всъщност, ако се замислим, ще открием с удивление, че е съвсем близо до акъла – ако го имаш и употребяваш по предназначение,- отговорът на куп вълнуващи ни въпроси. И, преди всичко, на драматичния въпрос, защо живеем толкова лошо, тъй безрадостно и все по-безнадеждно, защо сме толкова нещастни и затънали в  безизходна сякаш мизерия. Отговорът на този въпрос, някак без да ще, съвсем фриволно, даде Сашо Дончев в едно телевизионно интервю, като каза, че нашата демокрация е марксистко-ленинска демокрация. Находчивото му определение, за жалост, не е просто каламбур, а едно прозрение за българските реалности, една формула, която при всичката си абсурдност, отразява най-точно и най-обхватно тези реалности. Нашата нежна революция, извършена набързо от набързо пребоядисалите се партийци, ченгета и комсомолци, не би могла да роди нищо що-годе прилично, тя бе орисана да роди точно уроди, непременно уроди. Нямаше какво друго да се случи, щом тези инак чевръсти тарикати, бяха хора уж учили и опитни, но си оставаха недоучили, недомаслени функционери. Те, ако говорим сериозно, се оказаха безсилни, да решат по-простото уравнение, т. е. да постигнат някак, поне отчасти, лелеяния комунизъм, след като държаха в ръцете си цялата власт и бяха въоръжени с мощта на тоталитарната държава. И, щом е тъй, логично бе да се очаква, щяха да са още по-безсилни, пред сложната задача, да се превърнат в строители на ненавижданата до вчера и все още   непроумяна демокрация, в една разлагаща се държава. Те не знаеха, нищо, нищичко не знаеха, а и не желаеха да учат, като че ли, защото се уповаваха на силата, грубата сила, на волята, желязната воля, както се изразяваха. Рабфака и други такива институции, всевъзможните болшевишки ограмотителни школи, нито искаха, нито можеха да преборят въпиющата неграмотност. Напротив, те бяха призвани по-скоро да възпитават незнание, като култивират полуистини и полунаука, защото не бе нужно да знаеш, трябваше да си подготвен само отчасти, само целенасочено, само колкото е необходимо, за да победиш врага, класовия, идеологическия враг.

Тогавашната образователна система, колкото и стройна да изглеждаше, беше нещо сбъркано, умишлено сбъркано, натъкмено тъй, че да обслужва волунтаристични мераци. Здравата логика, навсякъде и във всичко, бе подменена, здравата, смислена работа, бе ненужна, като че ли, а народната енергия бе впрегната, за да обслужва разни налудничави инициативи. Не построихме, слава Богу, изкуственото Софийско море, или канала от Варна до Русе, призван да ни отмени титаническия Волго-Донски канал, но не избягахме от Ломските ямки и другите плодородни експерименти. Подобни безумия обаче, колкото и бяха, каквито и да бяха, си оставаха само безобидна шега, ако ги сравним с тихата, незабележима война, която водехме денонощно и неотстъпно със знанието и здравия разум. Неприлично, егоистично, себелюбиво бе да знаеш – родният учител и досега, като каже „Много знаеш!” те упреква, не те хвали, – не се препоръчваше да знаеш повече, отколкото е необходимо, а да мислиш бе направо забранено! Трябваше да се мисли стегнато, икономично, правилно, без празно умуване, без излишни фантазии, без ненужни илюзии, дотолкова, доколкото изискват Маркс, Енгелс, Ленин и Сталин. Онеправдани бяха, ако сме чести, първите двама, защото не изискваха чак дотам минимални умствени усилия трудовете им, но другите двама пък, трябваше да са доволни, защото бе опасно да се замислиш над приумиците им. Така или иначе, догматичните и волунтаристични издевателства над образователната система доведоха до неграмотност от нов вид, като нароиха уж учени, а всъщност незнаещи и немислещи индивиди. Говореше се, например, с повод и без повод, всякога и навсякъде, за диктатура на пролетариата и демократически централизъм, но колцина схващаха за какво, всъщност, иде реч. Възторжено, шумно, с патос, с аплауз, повтаряхме уж всеизвестните истини, а никой не знаеше ни що е пролетариат, ни що е диктатура, а демократическият централизъм бе направо тъмна енигма.

Досещаха се някои, да допуснем, че са пролетариите, призвани да осъществят спасителната за своята класа диктатура, но едва ли вдяваха какво е демокрацията и какво централизмът. Така и не разбрахме през ония четиридесет и пет години дали е наистина народна народната ни власт, да речем, или е някаква нашенска плутокрация, ако го има това последното, разбира се, в понятийния ни апарат. Защото не биваше, – не бе положено, както казват във великата, братска страна, която ни даваше юрнек за всичко, – да мислим за плутокрация, за аристокрация и олигархия, а демокрацията трябваше да възприемаме в точно определени граници и с наложителните деформации, прокламирани като социалистическо гиздило, като хубост, невидяна и неоценена от Запада. Така беше, бяхме образовани уж, знаещи, подготвени за живота, а се оказвахме безпомощни и беззащитни при сблъсъка с родните реалности…

Изправихме се пред новия Вавилон, безпомощни и беззащитни по прежному, дори още по-окаяни, защото началното натрупване на капитала изпревари, за пореден път, моралното ни и умствено съзряване, спасителното образование и още по-спасителното възпитание. Класическите политически, икономически и обществени проблеми, като този за базата и надстройката, например, са били всякога някак неясни и някак объркани у нас, а сега бъркотията бе пълна и безизходността непреодолима. Прав е Сашо Дончев, нашата, нашенската демокрация, колкото и абсурдно да е, наистина е марксистко-ленинска демокрация, постигната по алхимичен способ! Непреходният нашенски преход, с нашенската приватизация и съпътстващите ги безчислени безобразия, превърнаха в същински Ад и без това нестройната ни действителност, разпиляха и мъничкото сигурност, която имахме. Неподготвени за новото време и новите реалности, ние, огромното мнозинство от българския народ, станахме лесна плячка за родните и чужди мошеници, същински жертвен агнец пред олтара на ненаситния Молох. А най-тъжното е, че четвърт век не стигна, за да изпълзим някак от дупката, а наопаки, заорахме надолу, ударихме дъното, превърнахме се в най-бедната и най-мизерстваща държава на Европа. Причината, за да сме такива окаяници, най-общо казано, е в неумението ни и в нежеланието ни да живеем в наистина демократична държава, чиято стабилност е гарантирана, както от върховенството на закона, така и от непримиримостта на гражданското общество. За жалост, ние не само не измислихме свястна Конституция и не съумяхме да формираме гражданско общество у нас, но така и не научихме що е Конституция и какво е гражданското общество. Сашо Дончев е прав и за това, че ни е нужен нов тълковен речник, нов понятиен апарат, че отново трябва да учим забравените истини или тепърва да ги откриваме. Това е шансът ни, едничкият шанс, а опърничавостта, прословутата нашенска опърничавост, разбира се, не е алтернатива. Щем – не щем  трябва да се научим да мислим и говорим по новому, трябва да  се научим да общуваме ползотворно, ако искаме да изпълзим от дупката…

Любомир Котев

About the Author :

Leave a reply