Нова година, нов късмет…

???????????????????????????????Новата година, слава Богу, пак я дочакахме, ама късмета, като че ли, пак ще ни се изплъзне, както се е случвало това твърде често напоследък. Такава е, за жалост, тъжната нашенска реалност, та затова са баш на мястото си неуместните, според някои, песимистични намеци. Инак погледнато, точно сега, когато гледаме с надежда към утрешния ден и вярваме, че ще е по-успешен, по-спорен, от днешния, наистина не би трябвало да сме оклюмали песимисти. И, все пак, по-добре е да сме угрижени несретници, отколкото бодри, празноглави оптимисти, дето се предоверяват на всяка колкото красива, толкова цинична лъжа, пръкнала се в нечий болен мозък.

Всъщност, никога не е съвсем ясно, бързам да поясня, доколко лъжата е лъжа, пък и доколко е болен очевидно болният мозък и тъкмо в това е проблемът. Нашите политици, известно е вече и на децата, често са с болни мозъци, дори като са в цветущо здраве наглед, а още по-смущаващото е, че сами не проумяват кога лъжат и кога не лъжат.

Колкото пресен, толкова нагледен пример е путаницата около „Южен поток”, която накара мнозина, воглаве с вождовете, да плямпат необуздано невъобразими глупости. Всички те, колкото и парадоксално да е, ни убеждаваха, че нищо, ама нищичко, не сме загубили от проваления проект, а в същото време ни уверяваха, че ще настояват пред Европейския съюз да компенсира, поне частично, загубите ни. И това крайно неадекватно поведение, съчетаващо по някакъв алхимичен способ цинизъм с малоумие, не идваше на празно място, а бе по-скоро закономерно, отколкото неочаквано.

Най-крещящият пример, подкрепящ подобна теза, е свършеното и несвършеното от красивите, богати и умни протестъри, които упорито се преструваха на гражданско общество. Те доказаха и показаха нагледно, за наш срам и ужас, не просто, че не са граждани, а жалки клакьори и платени политически викачи, те доказаха и показаха нагледно, че са сред боричкащите се за власт партийни шарлатани и ренегати. Да оставим настрана удивителният факт, че яростните протести срещу нарочения за гений на злото Делян Пеевски увиснаха във въздуха, че никой не възрази нито срещу избора му в европарламента, нито срещу избора му в родния парламент, нито срещу документираното заиграване с финансовия министър Горанов, макар че това е предостатъчно, за да разобличим „красивите и умните”, за да ги обозначим като обикновени политически мошеници.

По-същественото е, че те доказаха природата си на политически мошеници, за които гражданското общество е било само удобно прикритие, като се намърдаха във властта. Поредният и смешен, и жалък факт от родната действителност е, че като се почне със служебния премиер и се стигне до сегашния министър на правосъдието, виждаме цял рояк службогонци, престрували се на граждани. Доколко изневерява гражданският рефлекс, който едва ли са притежавали някога, личи от туй, че всички те обслужват нечии партийни интереси, наместо да защитават гражданските права, както вчера, по площадите, така и днес, в кабинетите. А доколко са фалшиви, псевдограждански, инспирираните от тях акции, личи от туй, че се протестира яростно срещу Слави Бинев, който наистина е не най-подходящата кандидатура, вероятно, но се приема тихомълком още по-неадекватната кандидатура на бившата стюардеса.

Това са все красноречиви примери за ужасяваща безпринципност и липса както на морал, така и на концепция, на що-годе ясна и що-годе приемлива визия за бъдещето на държавата и нацията. Това са все примери, които категорично посочват защо все ни бяга, все ни се изплъзва, жадувания, търсения, настървено гонения успех, а са и нищожна част, което е най-неприятното, от безбройните примери. Затова, именно, се занимавам с тях, не за да посаждам и подклаждам разделение и противопоставяне в и без това фатално разединеното ни и отчайващо дезинтегрирано общество. Нужно ни е  единение, не противопоставяне, във време, когато трябва да решим проблеми, които престъпно сме подминавали десетилетия наред, докато се превърнат те в бедствия. Нужно ни е единение, но наместо него, отново сме разделени, фатално разделени, така, както не сме били в презряното уж и преодоляно комунистическо време, когато тържествуваха простотията, подлостта и пошлостта. Разделени сме и ще сме разделени дотогава, докато тези, които показно се кълнат в демокрацията, шетат на комунистическите си комплекси и малоумие. Висим в безвремието между социализма и капитализма, в посткомунистическото общество, не заради друго, а защото дечицата на вчерашните пламенни интернационалисти, днес са вдъхновени глобалисти. И те, досущ като бащите си, жертват щедро, безотказно, националния интерес, заради личната изгода, готови са всякога на безумен компрадорски жест, заради дребна файдица. И те, пак като татковците си, служат на чуждия интерес, проводници са на вредни, пагубни за България доктрини, остават верни на сталинския табиет и възпитание. Интернационализмът и глобализмът, в крайна сметка, ако се замислим, са не друго, а параван, зад който надничат чуждите сметки на едрите риби, на старите или нови господари, напънали се да глътнат планетата. Единственото противодействие на тази известна не от вчера, непреходна, за жалост, чудовищна алчност, е национално отговорната политика, осъществена от хора, които знаят какво вършат и защо го вършат. И, като казвам това, бързам веднага да поясня, че кресливият, войнствен национализъм изобщо не е алтернатива в глобалното общество, а наопаки, друг параван за други нечисти сметки и прикрити интереси. Всичко това трябва да проумеем, ако гоним настървено късмета си, ако искаме да не ни подмине и през тази година щастието, но дали са готови да вникнат в простата наглед реалност и политиците ни. Въпросът, риторичен наглед, всъщност, е драматичен, щом е дума за нашите, нашенските, недомаслени политици, които са колкото некомпетентни, толкова нагли, същински профани. Огромното мнозинство от така наречия политически елит, аз наше нещастие, се състои от точно такива субекти, абсолютни гьонсурати , готови всякога да жертват националния интерес и народното благоденствие заради келепира си. Трябва да се отървем от тях, трябва да ги натирим безмилостно, наместо да гласуваме отново за тях, но едва ли ще стане. Наместо това, ще се изтъпани пред смълчаното, за пореден път, отчаяно множество, някой стар или нов месия, дето ще ни обещае спасение и ще поведе послушното стадо през пустинята, вживявайки се в ролята на библейския Мойсей! Няма да стигнем до жадувания и гонен настървено късмет, ако тръгнем подир поредния шарлатанин, разбира се, няма да намерим късмета си, а ще се лутаме безпаметно и ще вървим от развала към провала…

Нова година, нов късмет! Не е изключено, все пак, да ни се усмихне щастието, чудесата най-често се случват, не заради страстното ни желание, а въпреки безумията ни…

About the Author :

Leave a reply