Нещастни номади

kotev12Номадът, според Жак Атали, ще е „човешкият архетип на следващия век. Неговите ценности, неговите идеи, неговите желания ще господстват в обществото”. Следващият век, налага се уточнение, е нашият век, защото Атали издава своя знаменит „Речник на ХХI век” в навечерието на новото столетие, или по-точно през 1998 година. Не това е същественото обаче, а гениалната му прозорливост, умението да разтълкува бъдещото битие тъй,  че да открои трите вида номади в него: на лукса, на нищетата и виртуалните номади. Мигрантските вълни, които заливат Европа, лесно е да се забележи, са най-категоричното доказателство за правотата на неговите прогнози. Но той, ако сме се замисляли над прозренията му, всъщност, казва много повече. Обяснява доста обстойно, например, че жадуваният дълго и постигнат с толкова усилия свят без граници е обречен на кратко и несигурно съществуване, че пак ще ги има не само границите, но и загражденията. Оградата по нашата граница е нагледно доказателство за прозорливостта му, а намерението на президента Тръмп да изгради ограда по границата с Мексико бе огромна изненада за сънародниците му, но не и за Атали.

Въобще, номадството предполага не само свобода на придвижването, но и бариери, щом е закономерен, но нежелан, сблъсъкът на прииждащите с уседналите, от една страна, а от друга търсен, нужен, заради едно или друго, въпреки евентуалните неприятности. Евентуалните неприятности, убедихме се вече и в това, са неприятности за всички, мигрантите рушат, волно или неволно, вековния покой и ред, а толерантността на другите, макар да е шумно прокламирана, всякога е съчетана с репресии. Особено нестабилно е крехкото равновесие в моменти като днешния, когато над цивилизования свят тегне сянката на тероризма и атентатите са ежедневие, защото репресиите, закономерно, стават по-осезаеми, тежки и чак непосилни. Все още, една дотолкова отчайваща реалност, в която антагонизмът между прищълците и аборигените гравитира към нетърпимост, слава Богу, е по-скоро предчувствие. Така или иначе, тероризмът разколебава отколешни връзки, противостои на интеграцията и добросъседството, носи несигурност. Случва се и нещо далеч по-страшно, нетърпимостта се изражда в расизъм, отново стават популярни забравените, човеконенавистнически теории, набират сила националистическите движения и партии. Повикът за толерантност, за търпимост, става някак ненормален, неработещ, в разделения и озлобен свят, повикът за толерантност е демагогски, щом е безсилен да промени нещата към по-добро.

Нещастни номади наричам заради всичко това и още куп такива подробности милионите имигранти, сред които е и една многобройна българска общност.Всички те, без съмнение, ще изпитат всяка от несгодите на променящия се свят, всяка, защото задълбочаващите се противоречия предизвикват конфликти, активират старите и пораждат нови. Съществен момент в новото битие на българската диаспора, ако се върнем при Атали, е фактът, че тя се състои предимно и най-вече от номади на нищетата, тръгнали по широкия свят, за да припечелят нещичко. Не знам колко са и кои са нашенските номади на лукса, въпреки изобилните и надути писания на жълтите вестници за милионите им в чужди банки и скъпите имоти в Монте Карло, но се съмнявам, че тъкмо те ще формират „хиперкласата” на Атали. Има нещо недоправено, незавършено, сбъркано, в новоизлюпения наш богаташ, мъчно се вписва той, въпреки милионите си, ако ги има, в космополитния елит, мъчно печели доверието на чужди партньори, още по-мъчно признанието им. „Хиперкласата” на Атали не е стъкмена по мярката на нашенеца, чуждее му, несъвместим е с нея недомасленият ни чорбаджия и ще е чудо ако някак се вмести в нея все пак. Така или иначе, това ще са единици, дето стърчат нелепо сред нашенските номади на нищетата, зарязали бащин дом, заради коравия чужд залък. Няма да се занимавам тук с това доколко невъзможна, доколко илюзорна е надеждата да забогатееш наистина, забележимо и категорично, от тежкия, от черния най-често труд, който е недобре платен, но ще отбележа мимоходом, че привидно далеч по-платеният труд на един зидар във Великобритания, например, ако го съотнесем към доходите на нашия зидар и нашия стандарт, се оказва не тъй голям. Към илюзията, че печелиш повече, общо взето, се притуря и илюзията, че като печелиш в чужбина, а харчиш у дома, печалбата става многократна. Защото действително е тъй, но теоретически, а всъщност, там имаш разходи, които са значително, далеч по-високи от домашните и е трудничко да заделиш достатъчно пари, за да си наистина богат, когато се върнеш, ако изобщо се върнеш, в България. Всеки сам избира живота си, в крайна сметка, не са моя работа чуждите сметки, но е сигурно, че и без това нещастните номади ще станат още по-нещастни в несигурния свят.

Противоречията, противопоставянията, конфликтите, непременно ще стеснят възможностите им и ще разширят натиска върху тях, ще им отнемат шанса да печелят повече, да речем, но те ще са благодарни и на малкото, което получават, защото вече не допускат лесно чужденци на тамошния пазар. Същинският проблем, все пак, не са тези реализирани или полу-реализирани хора, осъществили някак, донякъде намеренията си, вписали се, по-успешно или по-неуспешно, в другата, в различната действителност. Колкото и да са и каквито да са премеждията на българската диаспора, те са част от един пълноценен живот, който е по-успешен, вероятно, от мижавата вегетиране у нас, трябва да признаем. Поривът, неспокойството на номада, стремежите му, амбицията са предпоставка за по-пълноценна реализация, а и условията за труд там, каквито и да са проблемите, в крайна сметка, спомагат за по-пълноценната реализация. Същинският проблем, големият проблем на разкапващата се цивилизация, са виртуалните номади, онези уж търсещи своята по-цялостна реализация нещастници, които са предварително осъдени на неуспех.

Техният крах, по-малко или повече внушителният им провал, е неизбежен, защото са извън действителността, отвъд действителността, в имагинерния свят на илюзиите. Тях никой не ги е осъдил на провал или на безвкусно и безцветно вегетиране, те сами са избрали своята участ, те са решили, че им е по-уютно, по-удобно, ако противопоставят на реалния живот своите виртуални блянове. Реалният живот, въпреки нищетата и мизерията, въпреки недоимъка в делника и моралната атрофия, все пак, е пълен с възможности за едно по-смислено съществуване, за истински, здрав живот, който въпреки разочарованията, е възвисяващ. Докато препускането из виртуалните дебри, колкото и вдъхновяващо да е наглед, колкото и красиво да е като изживяване, не само не те спасява, а тъкмо наопаки, ограбва и последната ти силица. Виртуалните номади, тепърва ще го разбираме, са онези ограбени от реалния живот същества, които са доведени до апатия и алиенация, които странят от действителността и живия живот. Тези хора, каквото и да разправят адептите на модерните теории за модерния човек, са тежко травмирани, отчаяни, дотолкова отчаяни, че предпочитат безцелното и безперспективно лутане из мрежата пред някоя що-годе смислена работа, пред нормалния човешки живот. Виртуалните номади, вече множащи се фатално и по нашите земни ширини, където до вчера властваше непобедимия хедонизъм, способен всякога да се претвориш в кадърна, смислена и вдъхновена работа, но никога в житейска апатия, вече са проблем и за нас. Все повече са хората у нас, готови да подменят лековато истинският, продуктивен и градивен живот с тъпо бездействие и непремислени блянове, с щуране из безкрайните полета на мрежата, с напразно гонене на миражи, с измисляне на нови мании. Точно така, маниакът, пленник на маниите си, измисля нови мании, дори като си въобразява, че преодолява старите! И дори само това е предостатъчно да схванем доколко страшно би могло да се окаже битието на виртуалните номади, не само и не толкова за тях, колкото за всички нас…

Хрумна ми всичко това, нека призная накрая, покрай една мисъл на големия руски поет Тютчев, който ни уверява, че не изпитва носталгия по родината, а по чужбина. Лесно е да го разберем, въпреки абсурда, лесно е, ако имаме представа доколко нестройна и направо ужасяваща понякога е тогавашната руска действителност. Не се съмнявам, че и мнозина от днешните наши търсачи на щастие по чуждите земи, досущ като Тютчев, изпитват носталгия по-скоро по чужбина, отколкото по родината. И причината, разбира се, е същата: раздърпаната и отблъскваща действителност. Да, ние затънахме в прехода, затънахме фатално, но изходът е пак тук, на земята, на твърдата земя, а не във виртуалното пространство! Нека се мъчим в чуждата чужбина, ако няма друго, ако не ни е останал и нищожен шанс да успеем у нас, сред своите, но да не прекрачваме отвъд ! Нека сме номади на нищетата, но не и виртуални номади!….

Любомир Котев

About the Author :

Leave a reply