Нелепата русофобия в културата

Моя Ямбол четеНай-тъпо е, когато някои се правят на по-набожни от папата. Или пък са наплашени до пълзене пред силните на деня и до постоянно съобразяване с волята им.

Тия дни за това ми напомни журналистът от Българската национална телевизия Георги Любенов, който бе поканил в неделното си предаване барда  Николай Атанасов. Същият Атанасов, водил години наред Нощния блок на Националното радио, без да проявява никаква партизанщина.

Той отдавна обикаля България и света с китарата си, пеейки български и руски песни. Бил е сред сънародниците ни в САЩ многократно, там го посрещат радушно и повтарят поканите си. Сега Николай Атанасов се готви за концерт в София, концерт, в който включва руски песни.

Именно това уплаши Георги Любенов, и той побърза да попита дали този концерт няма да е политически, демек, да е русофилски. Наплашеният човек не става за журналистика, както и за ред  други професии. А първосигналното мислене в случая с Любенов, върви ръка за ръка с наплашеността му от политическите заръки.

Няма да се учудя, всъщност, ако премиерът в оставка Бойко Борисов си припява на китарата от време на време някоя песен на Булат Окуджава или на друг руски бард. Николай Атанасов , освен песни на Окуджава, ще пее на концерта си творби на Владимир Висоцки, както и руски романси, а и балатние песни. Все неща, които не бяха сред най-любимите нито на  Хрушчов, нито на Брежнев, а и на последвалите го на върха в йерархията на компартията на Съветския съюз фигури.

Това обаче явно не е познато на Георги Любенов, а и да е чувал нещо, толкова е наясно кой какво е правил или не е правил по времето на СССР. Друг въпрос, който всъщност не е извън контекста на визирания проблем, е това, че голямото изкуство е голямо, независимо дали е родено в тоталитарна държава или в страни като Франция или Белгия.

Едни от най-великите сатирични романи, „Златният телец” и „Дванадесетте стола” на Иля Илф и Евгений Петров, са писани в зловещите времена на Йосиф Сталин. И досега , поне за мен, е мистерия как са се изплъзнали на цензурата, но точно това е станало и имаме шедьоври. За Георги Любенов нищо чудно тези романи да са непознати или да счита, че не бива да се говори за тях, понеже са писани на руски и са излезли в червена Русия.

Има, разбира се, руско лоби в българската политика, това само малоумните могат да го отрекат. Има си , съвсем официално, и русофилски дружества из България, и пак в България, само че преди 9 септември 1944 година, са излъчвани съветски филми и са издавани преводи от руски език. Е, съветските филми спират по време на Втората световна война, но това е напълно разбираемо. Както спират да излизат за доста време по екраните на страната ни американски филми след началото на Студената война.

Историята работи с обратни знаци често, затова сега пък изчезнаха почти напълно от екраните на кината и на телевизиите днешните руски филми.

Не зная това дали и как вреди на агитацията и пропагандата на русофилите, но за киноманите и въобще за хората обичащи изкуството, това е огромна липса. Защото майсторите на голямото кино в Русия са много, както имаше, и със сигурност има, големи таланти и в Полша, в Чехия, Словакия, Сърбия.

За нас днес културата се свързва, особено в полето на киното, само с Холивуд. И нелепо, и смешно е, ала дотам стигнаха нещата в България. И друг път съм го писал – нагониха от екраните и телевизиите дори филмите от Франция, Италия, Испания, все държави с гениални режисьори и артисти.

Връщайки се към страха и сервилността на Георги Любенов, се сещам и за други негови „качества”. Той прелита с умопомрачителна лекота от едно предаване в друго – вечерта води новините по БНТ 1, на заранта свое авторско предаване, после отива под звездите с новогодишния концерт, сетне се появява някъде другаде.

Поразителен екземпляр. Енергията му явно е огромна, а нито той, нито неговите шефове се притесняват, че му липсва и култура, и ред други качества, за да води разговори с политици, прависти, историци, творци.

На разговорен български някога такива типове ги наричахме плямпала.

Тук и сега обаче настъпи царството на плямпалата, те трупат популярност и финикийски знаци, обричайки бавното, трудното, ежедневното работене за образованост и култура на другите журналисти на присмех.

Или на жълти стотинки, другото измерение на присмеха.

Апропо, четенето на Лев Толстой,на Чехов или на Василий Шукшин русофилство ли е?

Борислав Ненов

About the Author :

Leave a reply