На избори, като на избори!…

KotevAAВ навечерието сме на поредния нашенски панаир, наричан високопарно Политически театър, който не е драма, трагедия или комедия, ако е някаква сценична игра все пак, а най-много жалък фарс. И това, за жалост, не са преднамерени или празни приказки, щом се вижда, че актьорите, изпълнителите на главните роли, са все окаяни самодейци или уморени шарлатани. Неуморими шарлатани, всъщност, защото вече четвърт век се размятат те по политическата сцена и току се препъват, несръчно и смехотворно, но не отстъпват никому ролята, в която са се встрастили. Тъкмо така, встрастили са се в роля, която никак не им подхожда, която са безсилни да представят що-годе свястно, щом им липсват и талант, и ум, и енергия за това. Творческото им безсилие или духовната убогост обаче не притесняват особено публиката сякаш, фарсът на сцената, по някакъв алхимичен начин, пропълзява в галерията, за да прерасне в гротеска. Или, ако трябва да сме пределно точни, целият този панаир го има, не само в навечерието на изборите, защото е гротескна действителността ни, изначално гротескна. Ние сме народ от чичовци, казвал съм го, а ширналата се навсякъде, във всичко, чичовщина, оцветява тъй живота ни, че го превръща в искрящо чудо.

Искрящото чудо, нека не се заблуждаваме или самоуспокояваме, колкото и пищно или пъстро да е, впечатлява, но не възхищава. Напротив, усещащият се гражданин българин, ако има такива, с право би бил ужасен комай от всичко случващо се около него, в мига, в който народът ни прави поредния, съдбовен избор. Това, за жалост, не са преднамерени или празни приказки, ще повторя, щом не друг, а историята, безмилостната и неподкупна история, ни сочи неумолимо, че сме народ от чичовци. Иванчо Йотата, онова смешно, несъразмерно, но свръхамбициозно човече, не друг, а този най-смешен чичо сред чичовците, колкото  неочаквано да е, оказва се, съумява да додрапа до високия пост на министър-председателя. Тъкмо той, не някой друг, оказва се, е първият министър-председател на България, който като всеки наш премиер, разбира се, е безспорният любимец на народа. Е, не точно Иванчо Йотата, все пак, е историческият премиер, а неговият пряк роднина Тодор Бурмов, наричан на подбив Титата. Това момче от габровските колиби, добрало се някак до Одеската семинария, завършило я някак, пък и духовна академия завършило сетне, написва докторат май, но така и не съумява да се отърси от чичовщината си. Този млад човек и бъдещ министър ни е оставил един удивителен документ, личния си дневник, който разкрива, съвсем неподправено, удивителната му същност. Удивителен, наистина, защото образованият гражданин и ревностен християнин, си отбелязва най-педантично, всеки Божи ден, какво е ял, колко е изял, с кого е гулял. Неговото мировъзрение, въпреки заявения тук-там мерак за добри дела, общо взето, не прекрачва отвъд софрата и агнешките чейреци са подробно описани, а добрите дела са само празно мечтание.

Така или иначе, Тодор Бурмов става първият български министър-председател и както се полага на големеещия се българин, започва да се гърчее и да се подписва Теодор, а за да е по-убедителен, по безспорен като фанариот, изписва името си с гръцката буква Тита. Запомнен той, нека отбележа нарочно, и с това, че по време на краткото му „царуване”, съпругата му съумява да закупи шейсет апетитни имота в младата столица. А всичко това го припомням, не защото е класически чичовски сюжет, а защото ни подсеща, че не се е променило нищо у нас, че и досега, както народните избранници, така и послушно гласуващият народ, са си на мястото. Дал Бог, в изобилие, ако не гърчеещи се, то русеещи се, или американеещи се, съвременни Тити и Йоти, днешни, политиканстващи чичовци. И те, комай всички, без изключение, лесно е да се забележи, са достойни синове на своите родители – образ и подобие, както се казва – та е съвсем очаквано да срещнеш в парламента Господин Фратю или Хаджи Смион. Досущ като историческите чичовци, днешните политиканстващи чичовци, докато се преструват на Елинисти или Волтерианци, докато се наддумват и препират, не дават пет пари за елиниката и си нямат хал хабер от Волтер. Идеите, зад които се крият, ако случайно са ги досегнали някак, не съумяват, вижда се с невъоръжено око, да превърнат народния избранник в народен защитник. И няма как да се случи, ако говорим сериозно, невъзможно е, дори ако се прокрадват добри намерения у някого, защото мнозинството е и некомпетентно, и аморално.

Същински парадокс е, но четвърт век вече, досущ както в безпросветните времена, ние не можем или не искаме да издирим и издигнем най-кадърните и най-свестните сред нас. Всяка листа е партийна листа, не гражданска, всичко е обсебено от партокрацията и служи на партокрацията,  не на гражданското общество. Доколко непоклатима е чичовщината у нас, доколко ретроградни и доколко перверзни сме, личи дори само от това. Защото израждането на демокрацията и триумфът на партокрацията не са нещо случайно, защото са закономерност, обоснована от вечното ни хитруване. Нашият тарикатлък, който също е исторически, напразно ни подтиква да се опияняваме от хитруванията си, щом е очевидно, че не знаем какво губим, докато се напъваме да печелим. Тарикатлъкът, обратно на популярната представа, всякога е по-близо до глупостта, отколкото до разумния жест. И затова, сигурно, все се издънваме ние, като гласуваме за избранниците си, бъркаме, все бъркаме, като искаме да са досущ като нас бъркаме, а и като искаме да са съвсем различни бъркаме. Ние, всъщност, все искаме да додръзват на нас избранниците ни май, та затова, именно, вършат прекрасна работа магически заклинания като: ”Аз съм прост и вие сте прости!”  Само че, простият човек, както и да е компенсирал простотията му добрият Бог, си остава прост човек и, досущ като Варлаам Копринарката, не държава да управлява, а името си не може да напише. Или, като друга историческа личност, Селямсъза,  да речем, ще шета на профанската си суета, наместо да допринесе за народното благо.

Тези примери, подчертавам, не са случайни или произволни, щом чичовците, които днес се боричкат и надскачат, заради епитропското място, утре непременно ще воюват още по-ожесточено кой да стане общински съветник. Такива баталии, смешни и жалки, чичовски баталии, преизвестно е, формират нашенските общински съвети, пък и родния парламент, в тях се вихрят страстите български, в тях изкристализира тарикатлъкът ни. Не знаем, ще повторя, какво губим, като печелим уж, и колко губим, пък и не щем да знаем! Надяваме се, Бог знае на какво, домогваме се, Бог знае до какво, докато се боричкаме, съвсем безпринципно, за властта, която ни е нужна Бог знае за какво! Всъщност, едно внушително мнозинство от затирилите се към властта нашенци, знае прекрасно защо му е властта. Може нищо друго да не знае новоизлюпеният депутат или съветник, но се досеща всякога, че е дочакал келепира, че сега му е времето да се облажи, покрай властта, че сега ще краде, краде, краде до изнемога. А най-тъжното е, че и мнозинството гласували за този или онзи никаквец, са го сторили, защото се надяват да осребрят някак участието си, покрай него, да се облажат, благодарение на него. И тъкмо този неуморим, несломим, възторжен електорат, е най-сигурната опора на партийните тарикати, пък и най-заклетият противник на гражданското общество. И тъкмо затова, заради тази тъжна реалност, партийните тарикати току ни призовават да гласуваме, на всяка цена, в името на демокрацията, видите ли, не заради възхода на партокрацията.

А тъжната истина е, че като убиваме гражданското общество, убиваме и демокрацията! Не е възможна, не е мислима демокрацията, разбира се, там, където гражданинът, компетентният специалист и моралният човек, са подменени от партийното чучело, от наглия лъжец и ненаситния крадец. Ако някой, някак, е съумял да попречи на хората да израснат морално и интелектуално, ако не им е позволил да бъдат истински граждани, той е враг на демокрацията, дори ако се крие зад най-прогресивната партийна програма. И тъкмо това, апропо, е големият проблем на нашата, на нашенската демокрация: партийните програми, които уж я бранят, уж я защитават, съвсем по нашенски, всъщност я погубват, неглижират, елиминират. Партиите с техните програми, каквито и да са те, са голямата, мощна, непробиваема бариера пред гражданското общество, те го мачкат, обезсилват, обезсмислят, щом е безсилно то да излъчи действителните лидери. Нашето законодателство, досещат се вече и малоумните, е тъй скалъпено, че да осигури приоритети на партийните кандидати, докато обезсилва гражданите. И осигурява, както виждаме, достъп до парламента на Осман Октай, Яне Янев, Татяна Дончева, Десислава Атанасова и куп други, както ни убеждават, че са истински и незаменими обществени лидери. И това е само част от родната, позорищна игра, дето е ту фарс, ту гротеска, дето те кара да се смееш, но все през сълзи. Така е открай време, така ще е, за жалост, и сега: знаем си, но не ни пука, надяваме се, както всякога, че все ще изкярим и ние нещичко…

Любомир Котев

About the Author :

Leave a reply